Морето винаги мирише еднакво. Няма значение дали край него живеят крале или просяци — сол, гнило дърво и нещо умиращо под повърхността. Корабът, с който пристигнах, не заслужаваше име. Плаващ ковчег, сглобен сякаш от чужди грешки. Последните три дни капитанът ме гледаше така, сякаш съм или убиец, или благородник в изгнание.
Не го поправих.
Когато ботушите ми стъпиха на кея в Еритос, дъските изпукаха под тежестта и студа. Вятърът веднага се вкопчи в палтото ми като гладно животно. Това не беше Кросфайър Муунлайт. Там въздухът мирише на подправки, горещ камък и самоувереност. Тук мирише на оцеляване. Изваждам малка монета от джоба си. Последната от място, което вече не е мое. Завъртам я между пръстите си, после я пускам в черната вода между кейовете.
Миналото е достатъчно тежко и без да го нося в джоба си.
Наоколо — хамали с изпити лица, жени с кошници празни като погледите им, моряци, които биха те наръгали за ботушите ти, ако решат, че няма кой да ги спре.
Добре.
По-честен свят.
Погледът ми спира на града — сив, студен, негостоприемен.
Нов живот не започва с велики речи. Започва с това да не умреш първата седмица.
Имам малко пари. Нямам съюзници. Нямам име тук, което да значи нещо.
Което е предимство.
Вдигам яката на палтото и тръгвам от пристанището към града.
Да видим какво може да предложи Еритос на човек, който отказва да изчезне.