Дъждът започна още преди залез. Не буря — просто онзи досаден, студен ръмеж, който се просмуква през дрехите и кара дървото на пристанището да мирише на сол, катран и мухъл. Шиера изглеждаше най-честна точно в такова време. Без златни залези, без романтика. Само кал, мокри ботуши и хора, които гледат прекалено внимателно чуждите ръце. Лиреа харесваше това. Тя седеше под навеса на малка полуразпаднала се работилница близо до пазара, с крака качени върху празен сандък и чаша нещо, което кръчмарят твърдеше, че е чай. Миришеше на изгорял мъх и съжаление. Не го беше допила. На масата пред нея лежаха разпилени стръкове сушен равнец, две стъкленици с тъмна течност и чужд нож, който в момента киснеше в купичка с оцет. Не беше неин проблем. Все още. Минувачи профучаваха покрай навеса, забили погледи в дъжда и собствените си грижи. Няколко моряци спореха някъде надолу по улицата. Някой се смееше прекалено шумно. Някой друг повръщаше в уличка. Нормална вечер. Лиреа разтри уморено очи с опакото на ръката си, оставяйки зеленикавокафяви следи по кожата си от стрити билки. После бръкна в сатъла до стола и извади малък вързоп, увит в плат. Черни корени. Редки. Скъпи. Потенциално незаконни. Определено интересни. Ъгълчето на устата ѝ трепна в нещо между усмивка и лошо решение. 
— Това или ще е пробив… — промърмори тя тихо, развързвайки плата, — ...или ще ми спре сърцето. Което, честно казано, поне би било образователно. После въздъхна и се облегна назад, поглеждайки към мъгливото пристанище. Шиера беше добра за оцеляване. Добра за криене. Добра за хора, които не искат въпроси. Но не и за нещо повече. Тук всичко идваше и си тръгваше — кораби, пари, проблеми, хора. Корени без почва. А тя беше уморена да живее като временно неудобство във всяка стая, в която влезе. Еритос поне беше предвидим. Студен. Беден. Полузамръзнал през по-голямата част от годината, ако слуховете бяха верни. Място, където хората плащаха повече за мехлем против измръзване, отколкото за хубав алкохол. Място, където зимата убиваше по-бавно от нож, но по-сигурно. Точно достатъчно отчаяно, за да има нужда от някой като нея. Тя хвърли поглед към малката купчина монети на масата. Недостатъчни. Но достатъчни за passage на север. 
— Гениален план, Лиреа — измърмори сухо. — Да избягаш на място, където слънцето умира по-бързо от хората. Пръстите ѝ барабаниха леко по дървената маса. И все пак… Нещо в мисълта за Еритос не ѝ даваше мира. Старо кралство. Стари болести. Стари тайни. Замръзнали гори, в които растат неща, оцелели въпреки студа. И ако половината слухове за северните билки бяха верни… Може би си струваше риска. Подът зад нея изскърца. Лиреа не посегна към нож. Не се обърна. Само наклони леко глава, сякаш вече преценяваше колко опасен е човекът зад гърба ѝ и дали носи достатъчно пари, за да си заслужава разговора. 
— Ако търсиш лечител, изчакай реда си. Ако търсиш отровител… — погледът ѝ се плъзна към тъмните корени на масата, — ...може би имаш късмет. Кратка пауза. — А ако си тук да ми кажеш, че пътуването до Еритос е лоша идея — закъснял си. Вече си платих кораба.