Къщата на Лиреа Ашуик

Вид: Колиба
Крепости стени: Няма
Защита: Много слаба

Главен дракон

Име: Нокс
Вид: Син дракон
Пол: Мъжки

Умения на дракона:
Да лети - 1 урок
Да се бие - 1 урок
Да плува - 1 урок

На сутринта яйцето вече беше напукано напълно.
Лиреа седеше на ръба на тясното легло в малката си колиба, още полузаспала, с разрошена плитка и чаша чай в ръка, докато наблюдаваше как малкото синьо същество упорито се бори с черупката си върху масата.
— Това е най-шумното раждане, което съм виждала — измърмори тя.
— Ти буквално никога не си виждала раждане на дракон.
— Не разваляй сарказма ми с факти.
Последва силно изпукване.
Парче черупка отлетя право в чашата ѝ.
Лиреа затвори очи бавно.
— Фантастично.
Малка синя муцуна най-сетне се подаде навън. След нея - чифт светли, прекалено умни очи и мокри тъмносини криле, прилепнали към тялото.
Дракончето премигна няколко пъти.
После:
— Защо изглеждаш сякаш съжаляваш за живота си?
— Защото още не съм пила достатъчно чай за това.
Той се измъкна най-сетне от остатъците на черупката и се изтупа с цялото достойнство, което едно новоизлюпено същество можеше да събере.
Беше по-малък, отколкото Лиреа очакваше.
Строен.
Тъмносините му люспи проблясваха почти сребристо на сутрешната светлина, а по рогата и гръбнака му се виждаха по-светли линии като ледени пукнатини.
Той огледа стаята критично.
— Това място е ужасно.
— Вече започваш да се вписваш идеално.
Дракончето скочи от масата.
Подхлъзна се.
Удари се в един стол.
След което веднага се изправи все едно нищо не се е случило.
Лиреа отпи от чая си.
— Впечатляваща демонстрация на грация.
— Подът ме нападна.
— Разбира се.

Малката колиба миришеше на мокри люспи.
И езеро.
И леко на изгоряло, макар Лиреа още да не беше установила как точно е успял да подпали парче одеяло след урок по плуване.
Честно казано, не беше сигурна, че иска да знае.
Дракончето лежеше проснато върху леглото по гръб, с разперени криле и физиономия на герой, оцелял след велико морско бедствие.
— Мисля, че водата се опита да ме убие.
Лиреа седеше до прозореца и стрити билки шумоляха тихо между пръстите ѝ, докато ги смесваше в малка купичка.
— И все пак трагично се провали.
— Почти умрях.
— Дори не потъна.
— Това е въпрос на интерпретация.
Тя повдигна поглед към него.
Мокрите му тъмносини люспи проблясваха сребристо на светлината от лампата, а малките рога хвърляха остри сенки по стената.
Странно.
Преди седмица не го познаваше.
Преди седмица дори не планираше да остава дълго в Еритос.
А сега в стаята ѝ лежеше саркастичен дракон, който вече се държеше така, сякаш мястото му е тук.
Това беше… обезпокоително.
— Между другото — обади се той, без да отваря очи, — осъзнаваш ли, че още нямам име?
Лиреа замръзна за секунда.
После:
— Това звучи като проблем за утрешната Лиреа.
— Не мисля, че така работят имената.
— А аз не мисля, че ти работиш правилно като организъм, но ето ни тук.
Дракончето отвори едно око.
— Всички останали дракони в лагера имаха имена.
— Всички останали дракони в лагера не говореха така, сякаш са преживели три развода и данъчна измама.
— Благодаря.
— Това не беше комплимент.
Настъпи кратка тишина.
Навън вятърът блъсна леко капаците на прозореца. Някъде долу в кръчмата някой се смееше прекалено шумно.
Лиреа облегна глава назад и го загледа замислено.
— Не можеш да се казваш нещо драматично.
— Защо?
— Защото ще откажа.
— А "Ужасът на северните морета"?
— Не.
— "Леденокрилата смърт"?
— Абсолютно не.
— "Поглъщащият-"
— Ако продължиш, ще те кръстя Риба.
Дракончето изглеждаше истински ужасен.
— Това е жестоко.
— Работи, нали?
Той се намръщи и се сви по-компактно върху леглото.
После:
— А ти как би ме нарекла?
Лиреа замълча за момент.
Погледът ѝ се плъзна към прозореца, където снегът започваше бавно да се смесва с дъжда навън.
Студен.
Северен.
Тих.
Като него, когато не говореше прекалено много.
— Нокс — каза тя накрая.
Дракончето примигна.
— Това означава "нощ", нали?
— Да.
— Доста мрачно.
— Ти буквално заплаши езеро по-рано днес.
— Справедливо.
Той се замисли няколко секунди.
После бавно кимна.
— Харесва ми.
Лиреа усети онова неприятно стягане в гърдите отново.
Привързаност.
Отвратително чувство.
— Не се привързвай прекалено — измърмори тя автоматично.
Нокс я изгледа няколко секунди.
После:
— Мисля, че вече е късно и за двама ни.
Тя веднага посегна към чашата си.
Празна.
Разбира се.
— Ще обвинявам студа за този разговор — промърмори Лиреа.
— А аз ще обвинявам липсата на чай.

Колибата беше тиха, освен пукането на огъня и раздразненото мърморене на Нокс.
Лиреа седеше до масата с навити ръкави и внимателно почистваше захапката на рамото му, докато той драматично страдаше върху купчина одеяла до печката.
— Това е ужасно.
— Бил си ухапан веднъж.
— Ухапан съм дълбоко емоционално.
— За съжаление не продавам лекарство за това.
Нокс изсъска тихо, когато тя натисна около раната.
Кръвта вече беше спряла почти напълно, но мястото беше зачервено.
Лиреа не харесваше това.
Особено при животински захапки.
Особено в Еритос.
Тук дори въздухът изглеждаше способен да причини инфекция.
Нокс я наблюдаваше внимателно с едното си око.
— Правиш онова лице.
— Какво лице?
— Лицето, с което гледаш неща, които или ще режеш, или ще тровиш.
— Успокояващо е, че вече ме познаваш толкова добре.
Тя изми ръцете си в леген със студена вода и остана замислена няколко секунди.
После въздъхна.
Тихо.
Раздразнено.
— Отиваме в лечебницата.
Настъпи пауза.
Нокс повдигна глава рязко.
— Какво?
— Чу ме.
— Това е просто драскотина.
— Това е "просто драскотина", получена в пещера, пълна с диви животни, кал и богове знаят какво още.
— Но ти си лечител.
Лиреа присви очи.
— Именно. Което значи, че знам кога нещо може да стане проблем.
Той млъкна за момент.
После:
— Притесняваш се.
— Не си въобразявай глупости.
— Вече втори път го казваш. Това започва да губи убедителност.
Тя хвърли кърпата по него.
Нокс я хвана с лапа и изглеждаше твърде доволен от себе си.
Лиреа се облегна назад на стола си и потърка уморено очите си.
Истината беше проста.
Раната вероятно щеше да се оправи и без лечебница.
Вероятно.
Но тя беше изгубила веднъж човек, защото е чакала твърде дълго и се е надявала, че "вероятно" ще е достатъчно.
Нямаше никакво намерение да повтаря същата грешка.
Нокс я наблюдаваше тихо.
Не саркастично този път.
Просто наблюдаваше.
После въздъхна тежко и отпусна глава обратно върху одеялото.
— Добре.
Лиреа примигна.
— Това беше подозрително лесно.
— Не свиквай.
— Няма опасност.
Той затвори очи.
След няколко секунди обаче отвори едното отново.
— Ако лечебницата мирише странно, ще ухапя някого.
— Ако ухапеш лечител, лично ще те продам на миньорите.
— Жестока жена.
— И все пак ме харесваш.
Нокс замълча.
После:
— Това е трагичното в ситуацията, да.

Колибата беше топла само в най-оптимистичния смисъл на думата.
Печката пукаше тихо в ъгъла, снегът се трупаше по малките прозорци, а въздухът миришеше на:

• билки,
• дим,
• мокра дървесина,
• и вечеря, която Нокс вече подозрително дебнеше от масата.

Лиреа седеше на пода до леглото с разпиляни монети около себе си.
Малки купчинки злато.
Твърде малки за нейния вкус.
Но за пръв път от пристигането си в Еритос - достатъчни.
Нокс наблюдаваше внимателно как тя брои за трети път.
— Или си станала много богата, или много обсебена.
— Второто.
Тя премести още няколко монети в последната купчинка и въздъхна тихо.
— Е, това е.
Нокс наклони глава.
— Какво "това е"?
— Имаме достатъчно.
Настъпи кратка тишина.
После той бавно примигна.
— За пълното обучение?
— Да.
Той замълча за няколко секунди по-дълго от обикновено.
Това само по себе си беше подозрително.
Лиреа повдигна вежда.
— Не ми казвай, че внезапно си се научил да бъдеш сантиментален.
— Просто смятам.
— Това звучи опасно.
Нокс слезе от стола и се приближи към монетите на пода.
— Конюшнята плаща ужасно.
— Да.
— Ловът е опасен.
— Да.
— Ти почти не спиш.
Лиреа замълча за секунда.
После започна да събира монетите обратно в кесията.
— Еритос е скъпо място.
Нокс я наблюдаваше внимателно.
Твърде внимателно.
Тя вече мразеше този поглед.
— Не започвай.
— Не съм казал нищо.
— Именно. Това е тревожното.
Той седна до печката и уви опашка около лапите си.
— Значи скоро официално започвам цялото обучение.
— Мм.
— Плуване, летене, бойни умения...
— И вероятно оплаквания към инструкторите, ако те познавам правилно.
— Ако ме познаваш, значи и те ще са виновни.
Лиреа изсумтя тихо.
После се облегна назад на леглото с уморена въздишка.
Честно казано, не беше очаквала да стигнат дотук толкова бързо.
Когато пристигна в Еритос:

• имаше малко пари,
• съмнителен план,
• и драконово яйце, което още не беше сигурна дали е добра идея.

Сега вече:

• имаха колиба,
• работа,
• лов,
• злато,
• и някакъв странен, нестабилен ритъм на живот.

Беше тревожно близо до "устойчиво".
Нокс я наблюдаваше няколко секунди.
После:
— Горда си.
Лиреа веднага се намръщи.
— Не използвай такива думи в тази къща.
— Значи да.
Тя хвърли една малка възглавница по него.
Нокс я хвана с лапа без особено усилие.
— Това не беше отричане.
— Нокс.
— Да?
— Ако станеш твърде емоционално наблюдателен, ще те върна обратно в яйцето.
Той се ухили леко и остави възглавницата до печката.
— Малко късно е за това.

Сутринта започна с това, че Лиреа откри Нокс заспал върху масата.
Не до масата.
Върху нея.
Точно върху:

• билките,
• тетрадката ѝ,
• и половината изсушен равнец, който беше подготвяла от три дни.

Тя стоя няколко секунди на прага на кухнята и просто го гледа мълчаливо.
Нокс отвори едното си око.
— Добро утро.
— Мисля да те продам на цирк.
— Това не звучеше като "добро утро".
Тя внимателно издърпа една от торбичките изпод лапата му.
Смачкана.
Разбира се.
— Знаеш ли кое е хубавото на драконите?
— Че сме величествени?
— Не. Че поне не могат да се качват по шкафовете като котки.
Нокс изглеждаше искрено обиден.
— Все още.

Навън снегът валеше тихо върху покрива на колибата, а вътре миришеше на билки, дим и топла супа, която Нокс твърдеше, че „не е чак толкова лоша, ако човек няма стандарти“. Лиреа седеше до масата с едно писмо в ръце и го гледаше така, сякаш лично я е обидило. Нокс лежеше до печката и наблюдаваше лицето ѝ с подозрение.
— Това е физиономията ти за „ще убия някого“ или за „някой ще убие мен“?
Тя му подаде писмото без дума.
Нокс го взе внимателно с нокти и прочете на глас:
— „По нареждане на Нейно Величество, кралица Клара...“ О.
Кратка пауза.
После:
— Оооо.
Лиреа облегна глава назад в стола.
— Да. Точно това „ооо“.
Нокс прочете остатъка още веднъж.
— Значи официално си извикана на аудиенция при кралицата на Еритос.
— Което е много интересно, защото аз лично се стараех да не привличам вниманието на властта.
— Може би си впечатлила някого.
Тя го погледна напълно сериозно.
— Нокс, преди седмица се бихме с два коня в подземие.
— И оцеляхме героично.
— Това не е героично. Това е психично изтощение с последствия.
Нокс остави писмото обратно на масата и наклони глава.
— Мислиш ли, че е лошо?
Лиреа замълча за момент.
После сви леко рамене.
— Не знам. И точно това ме дразни.
Тя взе писмото отново и прокара палец по печата на кралицата.
Истински.
Официален.
Определено не нещо, което човек игнорира.
Нокс я наблюдаваше няколко секунди.
— Притесняваш се.
— Разбира се, че се притеснявам. Когато кралица иска да говори с човек като мен, обикновено има причина.
— Може би просто иска да те опознае.
Лиреа го изгледа бавно.
— Това беше ужасяващо оптимистично.
Той се ухили леко.
— Някой в тази колиба трябва да върши емоционалната работа.
Тя въздъхна тихо, сгъна писмото внимателно и го остави обратно на масата.
После погледна към прозореца, зад който снегът продължаваше да вали над Еритос.
— Добре — измърмори тя. — Да видим какво иска една кралица от лечителка с лоши социални умения и дракон с поведенчески проблеми.
Нокс изглеждаше обиден.
— Моите проблеми са тактически.

Навън снегът бавно се топеше от по-топлото време, а вътре в колибата Лиреа сортираше сушени билки върху масата, докато Нокс лежеше до прозореца и наблюдаваше улицата навън.
Почукването по вратата накара и двамата да вдигнат поглед.
— Ако е още един човек с прободна рана, казвам че не съм вкъщи — измърмори Лиреа.
Нокс наклони глава.
— Това технически би било лъжа.
— Благодаря, Нокс. Много полезно.
Когато отвори вратата, отвън нямаше никого. Само плик, оставен върху дървеното стъпало.
Лиреа го взе подозрително.
— Това изглежда прекалено официално. Не ми харесва.
Тя се върна до масата и отвори писмото, докато Нокс веднага се намъкна до нея, за да чете през рамото ѝ.
Настъпи кратка тишина.
После:
— Бански? — попита той.
Лиреа продължаваше да гледа поканата така, сякаш лично я е обидила.
— Бански.
— Лятно парти?
— Очевидно.
Нокс примигна няколко пъти.
— На място, наречено Кросфайър Муунлайт.
— Което звучи или много скъпо, или много опасно.
— Или и двете.
Лиреа въздъхна и остави поканата на масата.
— Познавам Розан и Силиа точно колкото да знам, че присъстваха на онова парти. Което честно казано не е успокояваща препоръка.
Нокс продължаваше да гледа писмото.
После присви очи.
— Чакай.
Той посочи долната част на поканата с нокът.
— "Дракони не се допускат в Кросфайър Муунлайт."
Настъпи тишина.
Много дълга тишина.
Нокс изглеждаше лично предаден.
— Какво значи "не се допускат"?
Лиреа вече се опитваше да не се усмихне.
— Мисля, че значи точно това.
— Това е дискриминация.
— Това е курорт.
— Това е расово профилиране.
Тя изсумтя тихо през носа и отново взе поканата.
— Значи ще трябва да пътувам сама с кораб до място, пълно с хора по бански, които почти не познавам.
Нокс я гледаше ужасено.
— Това звучи като началото на криминален случай.
— Благодаря. И аз така се почувствах.
Той скръсти лапи обидено.
— Не ми харесва идеята да отидеш без мен.
Лиреа го погледна за момент.
После сви леко рамене.
— Честно казано? И на мен не ми харесва особено.
Кратка пауза.
— Но след последния път май е по-безопасно без теб около басейни и социални събития.
Нокс изглеждаше дълбоко засегнат.
— Един път замразих арена.
— Да. Един път на ден.

Когато Лиреа най-сетне се прибра в колибата, навън вече почти се зазоряваше. Вътре беше тихо, топло и миришеше на билки и дърво - честно казано, след Кросфайър Муунлайт мястото изглеждаше като светилище.
Нокс вдигна глава още щом тя отвори вратата.
— Оцеля.
— Физически да.
Тя остави чантата си до масата и тежко се отпусна на стола.
Нокс я наблюдаваше няколко секунди.
— Това е физиономията ти за "искам да подпаля нещо".
— Това е физиономията ми за "видях твърде много хора за една вечер".
Той веднага се приближи любопитно.
— Е? Как беше?
Лиреа замълча за момент.
После:
— Каво беше там.
Нокс пребледня видимо.
— О.
— Да. Точно "о".
Тя се облегна назад и потърка слепоочието си.
— Банските му бяха... теоретични.
Нокс затвори очи.
— Не искам повече информация.
— Повярвай ми, и аз не исках.
Кратка пауза.
После Нокс попита внимателно:
— Имаше ли поне нормални хора?
— Да, всъщност. Няколко.
— Това е повече, отколкото очаквах.
Лиреа изсумтя тихо през носа.
— Честно казано, мястото беше красиво. Топло време, море, нормален алкохол...
Тя замълча за секунда.
— После хората започнаха да говорят.
Нокс кимна сериозно.
— Класическа социална грешка.
Тя се засмя тихо и взе една от чашите от масата.
— Имаше караници. Пак. Каво пак размахваше гениталии като форма на комуникация. Някой почти започна бой.
— Значи стандартно парти за вас.
— Започвам да мразя колко точен е този коментар.
Нокс се качи върху стола срещу нея.
— И? Съжаляваш ли, че отиде?
Лиреа се замисли за момент.
После сви леко рамене.
— Не.
Той изглеждаше изненадан.
— Наистина?
— Да. Беше хаотично, психически изтощително и вероятно вредно за душевното ми здраве...
Кратка пауза.
— Но май започвам да харесвам тези хора.
Настъпи тишина.
После Нокс каза:
— Това е много по-страшно от драконите в пещерите.
— Знам.