Ковачницата се чу много преди да я видят.
Метал върху метал.
Глухи удари.
Пращене от нагорещени въглища.
Миризмата на пушек и желязо висеше тежко във въздуха.
Никс наостри внимание веднага.
Адриан хвърли кратък поглед към нея.
— Не. Това не е за ядене.
Черната драконица изсумтя така, сякаш лично е обидена.
Когато прекрачиха прага, топлината удари веднага.
Ковачът беше огромен мъж с ръце като чукове и физиономия на човек, който не се усмихва по принцип.
Погледът му се плъзна към Никс.
После към Адриан.
— Ти ли купуваш, или тя?
Адриан свали ръкавиците си спокойно.
— Зависи кой от двама ни изглежда с по-добър вкус.
Ковачът изсумтя.
Добър знак.
Адриан обходи оръжията бавно.
Без бързане.
Без импулсивност.
Погледът му минаваше по остриета, дръжки, метална изработка.
Никс вървеше зад него като мълчалив съдник.
Той спря пред един щанд.
Задържа поглед.
После още малко.
Ковачът забеляза.
— Това ли?
Адриан не отговори веднага.
Просто протегна ръка, взе оръжието, претегли го.
Тества баланса.
Провери захвата.
Очите му леко се присвиха.
По-добре.
Никс наклони глава.
Любопитно.
Адриан я погледна за секунда.
— Да. И аз предпочитам нокти. Но, за жалост, съм човек.
Ковачът изсумтя нещо, което може би беше смях.
Адриан остави златото на плота.
Без колебание.
След това прибра новото си оръжие.
Прокара палец по дръжката.
Нещо в стойката му се промени едва доловимо.
Не драматично.
Просто… по-завършено.
Погледна към Никс.
— Добре.
Лека пауза.
— Сега можем да продължим да решаваме проблеми.
Адриан Вейл плаща 70 злато и си купува Меч.
![Адриан Вейл]([{"name":"Бански","url":"https://i.postimg.cc/J7xLdQK6/Adrian.png"}])