Бюро по труда

Конюшнята беше подозрително тиха тази сутрин.
Лиреа не вярваше на това.
След две седмици работа тук вече беше научила едно важно правило:
ако конюшнята е тиха, значи нещо се готви.
Обикновено нещо скъпо.
И шумно.
Тя носеше кофа със зърно между боксовете, докато навън снегът бавно се трупаше по покривите на Еритос.
Пръстите я боляха от студа.
Гърбът я болеше от работа.
А някак си все още имаше слама в косата си от вчера.
— Великолепно развитие на живота ми — промърмори тя.
Един от конете веднага опита да бръкне с муцуна в кофата.
Лиреа го бутна леко назад.
— Не. Това е за всички, не само за теб, алчно чудовище.
Конят я изгледа с дълбоко лично разочарование.
— Не ме гледай така. Буквално ядеш повече от мен.
От другия край на конюшнята се чу смях.
Рижият работник отново.
Той влачеше бали със сено с онова необяснимо добро настроение, което Лиреа вече подозираше, че е медицинско състояние.
— Пак ли спориш с конете?
— Те започват първи.
— Сигурен съм, че така ще го опишат и пред съда.
Тя му хвърли мрачен поглед.
— Ако някой ден изчезнеш мистериозно, знай, че ще имам алиби.
— Това не беше успокояващо.
Лиреа остави кофата и започна да разресва един от по-старите коне в края на редицата.
Този поне беше спокоен.
Мъдър.
Вероятно твърде уморен от живота, за да създава проблеми.
Тя го уважаваше за това.
Навън вятърът свиреше между дървените стени, а топлият дъх на животните изпълваше въздуха с пара.
За момент беше почти спокойно.
После нещо изрита шумно зад нея.
Лиреа дори не се обърна веднага.
— Ако това е пак онзи черният, кълна се-
Трясък.
Кофа се обърна.
Вода се разля по пода.
И познато цвилене изпълни конюшнята.
Тя затвори очи бавно.
— Разбира се.
Черният жребец я гледаше с невинното изражение на престъпник, който знае, че няма доказателства.
Лиреа се приближи много бавно.
Много спокойно.
Това вече беше опасно.
— Слушай ме внимателно, демонично тревопасно създание.
Конят пръхтеше доволно.
— Единствената причина още да си жив е, че драконът ми ще ревнува, ако започна да харесвам друг хищник повече от него.
Рижият работник вече се подпираше на стената от смях.
— Никога не съм виждал човек да мрази коне толкова лично.
Лиреа грабна метлата от пода.
— Не ги мразя.
Тя погледна към разлятата вода.
После към коня.
После пак към водата.
— Но започваме да развиваме вражда.

Лиреа получава 50 злато.

Миризмата на конюшните удари Адриан още преди да стигне вратата.
Сено.
Кал.
Конска пот.
И познатото унизително усещане, че отново доброволно идва тук.
Той спря за секунда на входа.
— Мразя това място.
Никс не беше до него този път.
Което честно правеше преживяването още по-жалко.
Надзорникът го видя почти веднага.
— Пак.
Адриан свали ръкавиците си спокойно.
— Започваш да звучиш като всички останали хора в живота ми.
Мъжът изсумтя и кимна към боксовете.
— Обичайното.
Разбира се.
Работата беше същата както винаги.
Чистене.
Хранене.
Газене в кал.
Опити да не бъде ухапан от неразумно скъпи тревопасни.
Познатият жребец отново го фиксира с онзи специфичен поглед на същество, което взима ужасни решения.
Адриан го забеляза.
Погледна към него.
После много демонстративно сложи ръка върху дръжката на меча.
— Днес не.
Конят изпръхтя.
Но този път остана на разстояние.
Адриан наклони леко глава.
— Ето. Растеж.
До края на смяната нищо драматично не се случи.
За съжаление.
Надзорникът му хвърли кесията.
Адриан я хвана с една ръка.
Претегли я.
Познатото тегло.
Приемливо.
Той прибра плащането под палтото.
Излезе обратно на улицата.
Ръката му за миг се спря върху меча.
После погледът му се насочи към тренировъчния лагер.
Никс вече трябваше да е приключила.
Лека, едва доловима усмивка.
— Добре.
— Да видим с колко по-опасна си станала днес.

Адриан Вейл получава 50 злато.

До момента, в който стигна до конюшнята, снегът вече се беше превърнал в мокра киша, която полепваше по ботушите и правеше всичко двойно по-досадно.
Лиреа мразеше кишата.
Мразеше и сутрешните смени.
А най-много мразеше факта, че вече започваше да различава конете по характер.
Това беше първата стъпка към психическо разпадане.
Тя тъкмо отваряше един от боксовете, когато рижият работник се появи зад нея с кофа в ръце.
— Черният пак те чака.
Лиреа замръзна.
После бавно обърна глава към най-далечния бокс.
Жребецът я гледаше.
Тя го гледаше.
Настъпи тишина, изпълнена с взаимна омраза.
— Един ден — каза спокойно Лиреа, — ще се подхлъзнеш мистериозно по стълбите.
Конят изпръхтя шумно.
— Той те харесва.
— Ако това е любов, разбирам защо хората умират сами.
Рижият се засмя и тръгна към склада.
Лиреа влезе в бокса внимателно, държейки кофата със зърно като човек, обезвреждащ експлозив.
Жребецът я наблюдаваше подозрително.
Тя наблюдаваше него подозрително.
— Днес ще се държим като цивилизовани същества.
Конят веднага бутна кофата и половината зърно се разсипа по пода.
Лиреа застина.
Много бавно.
Много тихо.
— Разбирам.
Конят дъвчеше невинно.
Тя остави останалото зърно и приклекна да събира разсипаното с физиономията на човек, който обмисля престъпление.
Точно тогава нещо влажно докосна косата ѝ.
Лиреа замръзна.
После много бавно вдигна поглед нагоре.
Конят буквално се опитваше да ѝ яде плитката.
Настъпи дълга тишина.
От другия край на конюшнята вече се чуваше смях.
Лиреа затвори очи.
— Майко, ако духът ти още ме наблюдава... това не е животът, който планирахме.
Конят дръпна плитката още веднъж.
Тя се изправи рязко.
— Добре. Враждата ни официално е лична.

Лиреа получава 50 злато.

Миризмата на конюшните удари Адриан още преди да стигне входа.
Сено.
Кал.
Конска пот.
И онова прекрасно усещане, че отново доброволно идва да върши нископлатен физически труд.
Той спря за секунда на прага.
— Започвам да подозирам, че това е личен провал.
Никс стоеше до него.
Напълно здрава.
Напълно енергична.
Очевидно твърде доволна от живота.
Надзорникът ги видя почти веднага.
— Пак.
Адриан свали ръкавиците си спокойно.
— Започва да ми липсва ентусиазмът ти.
Мъжът погледна Никс.
После към него.
— Драконът пак не влиза.
Адриан хвърли кратък поглед към черната драконица.
— Чу го. Не подпалвай бедните.
Никс изсумтя.
Неубедено.
Напълно справедливо подозрение.
Работата беше познато еднообразна.
Чистене.
Хранене.
Мъкнене.
Опити да не бъде унизен от животни с IQ на мокър камък.
Познатият жребец се появи отново.
Погледна Адриан.
После меча.
После пак Адриан.
Кратко напрежение.
Адриан много демонстративно положи ръка върху дръжката.
— Направи ми деня интересен.
Конят изпръхтя.
После разумно се отдръпна.
Адриан наклони леко глава.
— Ето. Развитие.
До края на смяната нищо не го захапа, не го ритна и не подпали.
Обективно успешен ден.
Надзорникът му хвърли кесията.
Адриан я хвана с една ръка.
Претегли я.
Познатото тегло.
Приемливо.
Той прибра парите под палтото.
Излезе обратно навън.
Никс веднага се изправи от мястото, където чакаше.
Свежа.
Нетърпелива.
Опасно доволна.
Адриан погледна към нея.
После към града.
— Добре.
Ръката му за миг се спря върху меча.
Лека пауза.
— Последният ти предплатен урок. После започваш да ми струваш още повече.

Адриан Вейл получава 50 злато.

Миризмата на конюшните удари Адриан още преди да стигне входа.
Сено.
Кал.
Конска пот.
И познатото унизително усещане, че отново доброволно върви към нископлатен физически труд.
Той спря за секунда на прага.
— Започвам да се тревожа какво говори това за мен.
Никс стоеше до него, прясно раздразнена от летателния урок.
Очевидно не особено щастлива, че не е перфектна от първия опит.
Адриан хвърли кратък поглед към нея.
— Това ти е полезно.
Черната драконица изсумтя.
Неубедена.
Надзорникът ги видя почти веднага.
— Пак.
Адриан свали ръкавиците си спокойно.
— Един ден ще ме посрещнеш с ентусиазъм.
Мъжът погледна към Никс.
После обратно.
— Не.
Честно.
Адриан кимна леко.
Справедливо.
— Драконът пак не влиза.
Адриан погледна към Никс.
— Чу го. Никакво палене на бедни хора.
Черната драконица изсумтя с изражението на същество, което намира правилото за обидно.
Работата беше познато еднообразна.
Чистене.
Мъкнене.
Хранене.
Опити да не бъде съден от животни с подозрително високо самочувствие.
Познатият жребец се появи отново.
Погледна Адриан.
После меча.
После пак Адриан.
Момент на напрежение.
Адриан бавно сложи ръка върху дръжката.
— Направи ми деня интересен.
Конят изпръхтя.
После се отдръпна.
Адриан наклони леко глава.
— Да. Така си и мислех.
До края на смяната нищо не го ритна.
Нищо не го ухапа.
Нищо не изгоря.
Обективно отличен ден.
Надзорникът му хвърли кесията.
Адриан я хвана с една ръка.
Претегли я.
Познатото тегло.
Приемливо.
Той прибра парите под палтото и излезе обратно навън.
Никс вече го чакаше.
Седнала.
Но не търпеливо.
Очевидно отегчена.
Адриан погледна към нея.
После към града.
Кратка пауза.
— Добре.
Лека суха усмивка.
— Сега да отидем да правиш нещо, което харесваш.

Адриан Вейл получава 50 злато.

Конюшнята миришеше на мокро сено и лоши решения.
Лиреа вече започваше да свързва тази миризма с финансова стабилност, което беше изключително тревожно развитие на характера ѝ.
Тя влачеше чувал със зърно през калния двор, докато снегът бавно се топеше по покривите и превръщаше всичко в студена каша.
Някъде отстрани някой кон изцвили драматично.
Друг му отвърна.
Лиреа се намръщи.
— Кълна се, понякога звучите като благородници.
Рижият работник мина покрай нея с купчина юзди на рамо.
— Това обяснява ли защо мразиш и двете групи еднакво?
— Да.
Тя бутна вратата на един от боксовете с рамо и почти веднага съжали.
Черният жребец беше вътре.
Разбира се.
Животното вдигна глава моментално и я фиксира с онзи поглед, който Лиреа вече разпознаваше като:
"Днес ще създавам проблеми."
— Не — каза тя веднага.
Конят изпръхтя.
— Дори още не си направил нищо и вече съм уморена от теб.
Тя остави чувала и започна да пълни хранилката, като внимателно държеше едно око върху жребеца.
Разумно решение.
Защото секунда по-късно той се опита да бръкне с муцуна в торбичката на колана ѝ.
Лиреа го блъсна леко назад.
— Това не е храна.
Конят опита пак.
— Това са билки.
Нова атака към колана.
— Ако изядеш отровните, честно казано, ще си го заслужиш.
Рижият вече се подпираше отвън на вратата и откровено се забавляваше.
— Никога не съм виждал кон да е толкова обсебен от човек.
— Това не е обсебване. Това е психологическа война.
Жребецът отново се наведе към нея.
Този път успя да захапе края на ръкава ѝ.
Настъпи тишина.
Лиреа погледна към ръкава.
После към коня.
После пак към ръкава.
— Пусни.
Конят дъвчеше замислено.
— Това вече е лично.
Рижият буквално се смееше с глас.
Лиреа дръпна ръката си рязко назад и за малко не падна в кофата до стената.
Конят изглеждаше изключително доволен от себе си.
— Някой ден — каза спокойно тя, — ще те продам на човек с още по-лош характер от моя.
Конят изцвили победоносно.
Рижият избърса очи от смях.
— Мисля, че те харесва повече от останалите.
Лиреа се замисли напълно сериозно.
После:
— Това е най-заплашителното нещо, което си ми казвал.

Лиреа получава 50 злато.

Ковачницата ги посрещна с горещ въздух, миризма на нагорещен метал и постоянния ритъм на чукове върху наковални.
Много по-различно от конюшните.
Много по-поносимо.
Адриан спря за секунда на входа.
Огледа.
После сухо:
— Най-накрая уважавана форма на физически труд.
Никс стоеше до него, наблюдавайки искрите с подозрително голям интерес.
Адриан хвърли ѝ кратък поглед.
— Не.
Черната драконица изсумтя.
Очевидно обидена.
Ковачът ги забеляза и повдигна вежда.
Поглед към Никс.
После към Адриан.
— Търсиш нещо?
Адриан свали ръкавиците си спокойно.
— Работа.
Мъжът го огледа.
Поглед към меча.
После към ръцете му.
— Имаш ли опит?
Кратка пауза.
Адриан наклони леко глава.
— Имам две ръце, дисциплина и нисък праг за търпене на глупости.
Ковачът го гледа няколко секунди.
После изсумтя.
— Това не е "да".
— Достатъчно близо е.
Честно.
Мъжът погледна към Никс.
— Драконът не влиза.
Адриан кимна към черната драконица.
— Чу го. Не подпалвай икономиката.
Никс изсумтя шумно.
Справедливо, вероятно.
Работата беше тежка.
Не толкова унизителна като конюшните.
Но тежка.
Мъкнене на метал.
Подреждане.
Поддържане на огъня.
Помощ при грубата работа.
Горещо.
Шумно.
Изтощително.
Но поне всичко имаше смисъл.
Адриан дори не изглеждаше особено раздразнен.
Което само по себе си беше подозрително.
В един момент ковачът го изгледа.
— Не се оплакваш.
Адриан премести тежък сандък без особена емоция.
— Това е освежаваща промяна.
— От какво?
Кратка пауза.
— Коне.
Мъжът кимна бавно.
Без повече въпроси.
Разумен човек.
Когато денят приключи, ковачът му хвърли кесията.
По-тежка от обичайното.
Адриан я хвана с една ръка.
Претегли я.
Поглед към ковача.
После леко кимна.
— Значително по-малко обидно.
Никс вече се изправяше от мястото, където чакаше.
Свежа.
Спокойна.
Готова.
Адриан прибра златото под палтото.
Поглед към нея.
После към града.
Ръката му за миг се спря върху дръжката на меча.
Лека пауза.
— Да.
Суха, почти незабележима усмивка.
— Това определено е повишение.

Адриан Вейл получава 400 злато.
Супер уикенд бонус

Миризмата удари Лиреа още преди да отвори вратата на ковачницата.
Горещ метал.
Въглища.
Дим.
Масло.
И нещо странно успокояващо в целия хаос.
След седмици в конюшнята това място ѝ се струваше почти цивилизовано.
Поне никой не се опитваше да ѝ яде косата.
Засега.
Тя бутна тежката врата и топлината я удари право в лицето. Огънят в пещите караше въздуха да трепти, а звукът от чукове по метал отекваше ритмично из работилницата.
Един едър мъж с обгоряла престилка вдигна поглед към нея.
— Ти ли си новата?
Лиреа огледа помещението.
Навсякъде:

• оръжия,
• подкови,
• метални пластини,
• инструменти,
• и хора, които изглеждаха така, сякаш могат да пречупят дърво с ръце.

Тя вече предпочиташе това пред конете.
— Зависи. Ако някой е избягал драматично през прозореца, тогава не.
Мъжът я изгледа няколко секунди.
После се изсмя кратко през носа.
— Добре. Значи поне имаш характер.
— Това е най-учтивото нещо, което са ми казвали тази седмица.
Той ѝ хвърли дебели кожени ръкавици.
— Ще носиш метал, ще поддържаш огъня и няма да пипаш нищо нажежено, освен ако не искаш да останеш без пръсти.
Лиреа погледна ръкавиците.
После към огромната пещ.
После към искрите, хвърчащи навсякъде.
— Честно казано, това изглежда по-безопасно от предишната ми работа.
— Къде работеше?
— Конюшня.
Ковачът замълча за секунда.
После кимна сериозно.
— Разбирам.
Тя вече го уважаваше малко.
Следващите часове минаха в:

• влачене на метал,
• помпане на мехове,
• сортиране на инструменти,
• и опити да не се подпали случайно.

Оказа се, че ковачницата е шумна по различен начин от конюшнята.
По-подреден.
По-честен.
Металът поне не се преструваше, че не планира да те нарани.
По едно време старият ковач ѝ подаде клещи с нажежена метална пластина.
— Дръж.
Лиреа я хвана внимателно.
Тежка.
Гореща дори през ръкавиците.
Ковачът вдигна чука.
ТРЯС.
Искри избухнаха във въздуха.
Лиреа инстинктивно не мигна.
Мъжът забеляза това веднага.
— Повечето нови отскачат назад.
— Повечето нови вероятно имат по-добри инстинкти за самосъхранение.
Той се изсмя тихо.
— Ще свикнеш.
Лиреа погледна към огъня.
После към искрите.
После към ритмичните удари на чуковете из помещението.
И за пръв път от доста време усети нещо странно.
Не беше спокойствие.
Но беше близо.
По-добро от конюшнята със сигурност.
Много, много по-добро от конюшнята.

Лиреа получава 400 злато.
СУПЕР уикенд бонус.

Ковачницата вече имаше собствен звук сутрин.
Не просто шум.
Ритъм.
Метал върху метал.
Съскане на нагорещено желязо във вода.
Пращене на въглища.
Мъжки гласове, които звучаха така, сякаш никой тук не е спал достатъчно от поне десет години.
Лиреа стоеше пред пещта с навити ръкави и се опитваше да реши дали:

• топлината е приятна,
• или просто е забравила какво е да не замръзва постоянно.

Честно казано - и двете.
Старият ковач мина покрай нея с огромен сноп метални пръти на рамо.
— По-бързо с меховете. Огънят пада.
— Ако стане по-горещо тук, ще започна да виждам бъдещето.
— Полезно умение.
Тя завъртя очи и натисна меховете отново.
Пламъците избухнаха по-силно и осветиха работилницата в оранжево.
Лиреа не искаше да си го признава, но започваше да харесва това място.
Имаше нещо успокояващо в ковачницата:

• всичко беше шумно,
• грубо,
• честно,
• и никой не се опитваше да играе социални игри.

Металът или издържа, или се чупи.
Ясно. Просто. Разбираемо.
Много по-лесно от хората.
Тя тъкмо местеше една тава с нажежени пирони, когато вратата на ковачницата се отвори с трясък и вътре нахлу порив студен въздух.
Млад войник влезе с изкривен шлем под мишница.
— Някой може ли да оправи това?
Старият ковач дори не вдигна поглед.
— Не днес.
Войникът огледа помещението.
После погледът му падна върху Лиреа.
Лош избор.
— А новата?
Настъпи тишина.
Лиреа бавно вдигна очи от металните клещи в ръцете си.
— Ако искаш да живееш, не ме наричай "новата" преди обяд.
Рижият помощник в ъгъла се задави от смях.
Войникът изглеждаше объркан.
Старият ковач най-сетне изсумтя.
— Дай шлема.
Мъжът го подаде.
Ковачът го огледа за секунда.
После без предупреждение го метна към Лиреа.
Тя го хвана инстинктивно.
Тежък.
Изкривен от удар.
Старият ковач я посочи с брадичка.
— Покажи ми какво виждаш.
Лиреа замълча за момент и прокара пръсти по метала.
После:
— Удар отстрани. Ръбът е здрав, но връзките вътре са за смяна. И ако пак го ударят така, следващият път няма да пази добре врата.
Настъпи кратка тишина.
Войникът примигна.
Рижият помощник също.
Старият ковач само кимна веднъж.
— Добре. Значи поне очите ти работят.
Тя върна шлема обратно на масата.
— Благодаря. Това е почти комплимент.
Той вече се усмихваше леко под брадата си.
— Не свиквай.
Лиреа не можа да се сдържи и се усмихна за секунда.
Малко.
Почти незабележимо.
После пак се върна към работата си, докато искрите хвърчаха около нея, а снегът продължаваше да вали отвън над Еритос.

Лиреа получава 400 злато.
СУПЕР уикенд бонус.

Ковачницата ги посрещна с познатата горещина още преди да прекрачат прага.
Нагорещен метал.
Искри.
Удари по наковални.
Миризма на работа, която поне има достойнство.
Адриан спря за секунда на входа.
Огледа.
После сухо:
— Все още значително по-добре от конете.
Никс стоеше до него, наблюдавайки искрите с подозрително жив интерес.
Адриан хвърли ѝ кратък поглед.
— Не.
Черната драконица изсумтя.
Напълно несъгласна.
Ковачът ги забеляза почти веднага.
Поглед към Адриан.
После към Никс.
— Пак си тук.
Адриан свали ръкавиците си спокойно.
— Харесва ми да се преструвам на продуктивен.
Мъжът изсумтя.
— Драконът пак не влиза.
Адриан кимна към Никс.
— Чу го. Никакво подпалване на частна собственост.
Черната драконица го изгледа така, сякаш това е груба клевета.
Справедливо съмнително.
Работата започна почти веднага.
Тежки метални заготовки.
Мъкнене.
Подреждане.
Поддържане на пещта.
Помощ при грубата работа.
Горещо.
Изморително.
Но поне смислено.
В един момент ковачът го изгледа, докато Адриан местеше тежък сандък без особено оплакване.
— Свикваш.
Адриан дори не спря.
— Не бих използвал точно тази дума.
— Не мрънкаш.
Кратка пауза.
— Това е напредък.
Честно.
По-късно Никс се приближи до входа и надникна вътре.
Ковачът замръзна.
— Не.
Черната драконица просто наблюдаваше огъня.
Адриан хвърли кратък поглед натам.
— Съгласен съм с него.
Никс изсумтя обидено и се отдръпна.
Разумно.
Когато денят приключи, ковачът му хвърли кесия.
Тежка.
Много по-приятно тежка.
Адриан я хвана с една ръка.
Претегли я.
Усещането определено му хареса.
+400 злато (супер уикенд)
Кратка пауза.
После леко кимване.
— Все още най-доброто кариерно решение досега.
Никс вече се изправяше.
Напълно свежа.
Напълно здрава.
Готова.
Адриан прибра кесията под палтото.
Поглед към нея.
После към града.
Ръката му за миг се спря върху дръжката на меча.
— Добре.
Суха, почти незабележима усмивка.
— Да видим колко още можем да монетизираме деня.

Адриан Вейл получава 400 злато. 
Супер уикенд бонус

Ковачницата беше още по-гореща от обикновено тази сутрин.
След нощта на поляната и студения вятър навън, Лиреа почти оцени това.
Почти.
Тя стоеше до работната маса с навити ръкави и сортираше метални пластини, докато около нея ехтяха:

• удари на чукове,
• пращене на въглища,
• и ругатни от хора, които очевидно бяха изтървали нещо тежко върху крака си.

Честно казано, беше успокояващо.
Поне никой не размахваше гениталии тук.
Старият ковач мина покрай нея с две нажежени подкови в клещите.
— Изглеждаш уморена.
Лиреа дори не вдигна поглед.
— Бях на социално събиране.
Настъпи кратка тишина.
После ковачът кимна бавно.
— Разбирам. По-лошо от работа.
Тя вече го уважаваше все повече.
Докато местеше купчина инструменти към една от масите, рижият помощник се появи от другия край на ковачницата с подозрително доволна физиономия.
— Чух, че си ходила на партито.
Лиреа замръзна за секунда.
— Кой ти каза?
— Еритос е малък град.
Това беше ужасяващ отговор.
Той се облегна на масата с широка усмивка.
— Вярно ли е, че Каво-
— Ако довършиш това изречение, ще те ударя с чук.
Рижият веднага вдигна ръце.
— Добре, добре.
Кратка пауза.
После:
— Значи е вярно.
Лиреа затвори очи за секунда.
— Започвам да разбирам защо хората в този град пият толкова.
Старият ковач изсумтя тихо от другия край на помещението.
— Това не е заради студа.
Тя се засмя тихо през носа въпреки себе си и се върна към работата.
След малко ковачът хвърли един недовършен нож върху масата пред нея.
— Огледай ръба.
Лиреа го взе внимателно и завъртя острието към светлината.
Нещо не беше наред.
Твърде тънък близо до основата.
— Ще се счупи при силен удар.
Старият мъж кимна.
— Добре.
После посочи с брадичка към пещта.
— Загрей нов метал. Ще го направим пак.
Лиреа се запъти към огъня, а топлината освети лицето ѝ в оранжево.
Честно казано...
След снощи ковачницата изглеждаше почти мирно място.

Лиреа получава 200 злато.

Ковачницата беше задушно топла въпреки снега навън.
Пара се вдигаше от мокрите палта на работниците, въглищата пращяха в пещите, а въздухът миришеше на:

• желязо,
• дим,
• масло,
• и изгорени ръкавици.

Лиреа вече почти намираше това за уютно.
Което вероятно беше предупредителен знак.
Тя стоеше до работната маса и внимателно полираше къс нож под светлината на пещта, докато старият ковач наблюдаваше работата ѝ от другия край.
— Дръж острието по-ниско — измърмори той. — Иначе ръката ти ще се измори преди метала.
Лиреа коригира захвата си без спор.
— Започва да ме плаши колко често си прав.
— Това е защото остарявам професионално.
Рижият помощник мина покрай тях с купчина подкови и се ухили.
— Не. Това е защото плаши всички достатъчно, че никой не спори.
Старият ковач хвърли по него парцал.
Без да гледа.
Уцели го право в лицето.
Лиреа изсумтя тихо през носа.
— Добре. Това беше впечатляващо.
Навън вятърът блъсна тежко по стените на ковачницата, но вътре беше шумно и топло по онзи начин, който кара човек да забрави колко студен е всъщност Еритос.
Тя тъкмо оставяше ножа обратно на масата, когато вратата се отвори и вътре влезе млад ловец с пукната броня на рамото.
— Имаме ли шанс това да се оправи до утре?
Старият ковач дори не вдигна поглед.
— Ако спреш да се хвърляш срещу неща с повече зъби от теб, да.
Ловецът изглеждаше обиден.
Лиреа взе бронята и я огледа внимателно.
Дълбоки следи.
Нещо голямо.
— Вълци? — попита тя.
— Диви коне.
Настъпи тишина.
Рижият помощник пребледня леко.
Старият ковач само измърмори:
— Гадни копелета.
Лиреа бавно върна бронята обратно.
— Да. Забелязахме.
Ловецът я погледна объркано.
— "Забелязахме"?
Нокс точно в този момент подаде глава през полуотворената врата на ковачницата.
— Те са психически нестабилни.
Настъпи нова тишина.
После ловецът кимна напълно сериозно.
— Да. Абсолютно.
Лиреа вече дори не се изненадваше колко естествено звучеше този разговор в Еритос.

Лиреа получава 200 злато.

На следващата сутрин ковачницата беше пълна с шум, искри и хора, които изглеждаха така, сякаш никой не им е позволил да спят нормално от години.
Лиреа вече почти се чувстваше на място тук.
Почти.
Тя носеше купчина метални пластини към работната маса, когато рижият помощник се появи до нея.
— Изглеждаш уморена.
— Борихме се с коне пак.
Настъпи кратка тишина.
После той кимна напълно сериозно.
— Разбирам.
Тя вече обичаше колко нормално хората в Еритос приемат абсурдни изречения.
Старият ковач хвърли един чук върху масата пред нея.
— Днес ще учиш нитове.
Лиреа погледна инструмента.
После него.
— Това звучи по-безопасно от последните ми няколко дни.
— Значи вероятно ще объркаш нещо.
Тя изсумтя тихо през носа и седна до металната плоча.
Часове по-късно ръцете я боляха, ризата ѝ миришеше на дим, а косата ѝ вероятно съдържаше достатъчно въглищен прах, за да бъде класифицирана като строителен материал.
Но честно казано?
Това все още беше по-спокойно от партито.

Лиреа получава 200 злато.

Ковачницата беше гореща още от входа.
Ритмичният звук на чукове върху метал отекваше из помещението, а въздухът миришеше на въглища, желязо и пот.
Адриан остави палтото си на обичайното място и без излишни приказки се зае с работата.
Не беше ковач.
Все още не.
Но вече знаеше какво трябва да прави.
Пренасяне на метал.
Подреждане на материалите.
Поддържане на огъня.
Помощ при по-тежките задачи.
Работа, която изискваше повече търпение и постоянство, отколкото талант.
Което му подхождаше напълно.
По едно време ковачът посочи купчина метални пръти в другия край на помещението.
— Тези трябва да се преместят.
Адриан хвърли един поглед натам.
После просто кимна.
Без оплаквания.
Без пазарлъци.
Само работа.
Никс лежеше близо до стената и наблюдаваше всичко с подозрението на същество, което не разбира защо хората доброволно прекарват деня си в местене на тежки предмети.
На няколко пъти някой от работниците хвърляше поглед към нея.
Все още не бяха свикнали с присъствието на дракон.
Особено такъв, който растеше почти всеки ден.
По обяд ризата на Адриан вече беше залепнала по гърба му от жегата.
Ръцете го боляха.
Раменете също.
Но поне всичко имаше смисъл.
Вземаш нещо тежко.
Преместваш го.
Получаваш пари.
Проста система.
Освежаващо проста.
Когато работният ден приключи, ковачът му хвърли кесията.
Адриан я хвана с една ръка.
Претегли я.
Достатъчно тежка.
Добре.
Поглед към Никс.
Черната драконица вече беше станала на крака.
Напълно отпочинала.
Напълно готова за следващата лоша идея.
Адриан прибра парите.
— Добре.
Кратка пауза.
— Да видим какво ще се опита да ни убие този път.

Адриан Вейл получава 200 злато. 

След края на урока Адриан остави Никс в тренировъчния лагер и пое към ковачницата.
Още от улицата се чуваше познатият звън на метал.
Супер уикендът беше докарал повече клиенти от обикновено.
Ковачът дори не вдигна глава, когато Адриан влезе.
— Закъсня.
— С две минути.
— Закъсня.
Адриан реши да не спори.
Нямаше смисъл.
Още в следващия момент му беше посочена купчина желязо до стената.
— Това трябва да се премести.
— Разбира се.
— После въглищата.
— Разбира се.
— После ще помагаш при охлаждането на остриетата.
Адриан въздъхна.
— Разбира се.
Следващите няколко часа преминаха в работа.
Пренасяне на метал.
Подреждане на материали.
Поддържане на огъня.
Подаване на инструменти.
Тежка работа.
Но поне честна.
Никой не крещеше.
Никой не размахваше гениталии.
Никой не го обвиняваше, че е кон.
Само метал и пот.
Освежаваща промяна.
По едно време ковачът му хвърли тежък сандък с крепежни елементи.
Адриан го хвана навреме.
Почти.
— Ако го изпуснеш, ще го събираш.
— Насърчаващо.
— Плащам ти да работиш, не да се насърчаваш.
Адриан кимна.
Справедливо.
Когато слънцето започна да се снижава, работният ден най-после приключи.
Ковачът му подаде кесията.
— Добра работа.
— Благодаря.
— Не свиквай.
— Няма.
Адриан прибра златото и напусна ковачницата.
Следваше да прибере Никс от лагера.
А след това вероятно щяха да търсят нещо, което да се опита да ги убие. Както обикновено.

Адриан Вейл получава 400 злато.
Супер уикенд

На следващата сутрин ковачницата беше пълна с дим, топлина и хора, които крещяха през половината помещение, вместо просто да се приближат един до друг.
Лиреа вече беше свикнала с това.
Тя държеше нажежена метална пластина с клещи, докато старият ковач удряше по нея с ритмични тежки удари.
Искри хвърчаха навсякъде.
— По-здраво — измърмори той.
— Ако го хвана по-здраво, ще се слея с метала.
— Полезно умение.
Рижият помощник мина покрай тях с кофа въглища.
— Поне тук не ви нападат коне.
Лиреа го погледна бавно.
— Не предизвиквай съдбата.
Той веднага млъкна.
Умен човек.
По-късно през деня един ловец донесе строшена броня с огромна вдлъбнатина в средата.
Лиреа я огледа и присви очи.
— Позволи ми да позная. Кон.
Ловецът изглеждаше шокиран.
— Как разбра?
Нокс, който лежеше до пещта и очевидно се топлеше, дори не вдигна глава.
— Те имат специфична енергия.
Настъпи тишина.
После ловецът кимна напълно сериозно.
— Да. Имат.

Лиреа получава 400 злато.
СУПЕР УИКЕНД бонус.

На следващата сутрин ковачницата беше пълна с дим, топлина и шум от чукове. Лиреа вече почти беше свикнала с ритъма на мястото.
Тя държеше нагорещена метална пластина с клещи, докато старият ковач удряше по нея с тежкия чук.
— По-здраво — измърмори той.
— Ако я хвана по-здраво, ще се слея с метала.
— Полезно умение.
Рижият помощник мина покрай тях с кофа въглища и се ухили.
— Изглеждаш по-малко кисела днес.
— Не съм била нападната от кон от вчера. Това помага.
Настъпи кратка тишина.
После рижият кимна напълно сериозно.
— Разумно.
По-късно през деня един ловец донесе пукната броня. Лиреа я огледа за секунда и присви очи.
— Кон?
Ловецът изглеждаше шокиран.
— Как разбра?
Нокс, който лежеше до пещта и се топлеше, дори не отвори очи.
— Те имат специфична енергия.

Лиреа получава 400 злато.
СУПЕР УИКЕНД бонус.

Силиа дойде до работното си място. Командирът ѝ я видя и се засмя.
- Не си идвала от много време, какво те води насам?
- Прав сте. Реших да си покажа лицето и после пак да изчезна за дълго време.
- Безочие! - изсъска командирът. - Добре, тогава ще подреждаш архива на кралския лекар. И без това много се оплаква.
- Не, моля ви, само това не! - замоли се Силиа. - Няма да свърша никога!
- Да си мислила преди това. Отивай, това ще те научи да не отсъстваш от работа.
Силиа още малко негодуваше, след което пораженчески тръгна към архива. Точно това искаше, но не искаше да изглежда радостна. Принцесата влезе в кабинета на кралския лекар, който го нямаше, а след това влезе в една стаичка отзад, която се ползваше за архив. Тя въздъхна ядно. Това беше пълна бъркотия! Принцесата реши да организира хаоса, докато не намери нещо, което да ѝ подскаже, че има информация за Ейда. Тя преглеждаше свитъци и вещи от починали лица, които се предаваха на близките по-късно. Тя взе една кесия и я отвори, след което от там извади медальон с буквата "Е". Беше ѝ познат. Май беше виждала Ейда да носи такъв. Тя извади друг предмет от кесията. Мъжки ръкавел. Принцесата го разгледа. Имаше инициали С.К. на него и герба на Краунууд.
- Това е. - усмихна се Силиа. - Значи наистина си мъртва, Ейда.
Принцесата започна да търси из свитъците доклад за нея. Онези, които не ѝ вършеха работа струпваше зад себе си. Хаосът стана още по-голям. Изобщо не я интересуваше кой щеше да чисти, нямаше да бъде тя. Тя вдигна един свитък от земята и го разгърна. Започна да чете прилежно написания доклад от лекаря.
- Намерих те. - изрече тя.
Имаше кесията с вещите на Ейда, имаше и свитъка с доклад от аутопсията ѝ. Тяло не ѝ трябваше, вероятно бе изгорено или дадено на Червения. Принцесата се телепортира обратно във вилата си. 

Силиа и Розан се телепортираха в Еритос и дойдоха до работното място на принцесата. Разбира се, всички бяха приключили вече. Силиа поведе Розан към кабинета на лекаря. За тяхна изненада, той беше там.
- Вие защо сте тук?
- Дойдох да говоря с вас. - изрече Силиа. - Бях по-рано тук и съжалявам, че не си свърших работата.
- Ти си направила нещата още по-зле. - засмя се лекарят. - Отне ми часове да го подредя.
- Съжалявам. Дойдох да ви питам нещо. - отвърна тя. - Преди месец при вас са довели белокоса жена на около двадесет и пет години, с отрязан език и червеникави ириси...
- А, да, сетих се. Горкото момиче. - въздъхна лекарят.
- Тя ми беше близка приятелка. Трябваше да се видим, но тя така и не дойде. Искам да разбера какво е станало с нея.
Лекарят въздъхна.
- Някъде тук имах доклад от аутопсията ѝ. Имаше рани, отговарящи на падане от високо. - отвърна лекарят.
- Знаете ли къде е била намерена?
- Казаха, че е било на скалите между морето и покрайнините. Майка и дъщеря билкарки са я открили. Мъртва, за съжаление.
- Горката. Казваше се Ейда. - започна Силиа. Знаеше, че той е видял медальона.
- Такова ли било името ѝ? Съболезнования за приятелката ти, момиче. 
- Благодаря ви! - изрече Силиа. - Случайно знаете ли дали тези, които са я намерили обикалят там?
- Нора и Кийра обикалят тези местности. - отвърна лекарят и погледна часовника. - Сега може би са в таверната.
Силиа кимна и двете с Розан напуснаха мястото.