Кеят

Нана беше седнала на кея, наблюдавайки пътуващите кораби от пристанището на Кросфайър Муунлайт. След като се отърва от Пейтън Клемингс, лисицата забеляза захвърлените му панталони до камината си и ги прерови, намирайки вътре кесия със злато. Нямаше да ѝ стигне, за да наеме слуги, но поне можеше да го използва, за да се поглези малко из кралството.

Малкото момиченце се огледа още веднъж, но нямаше и следа от слугите, нито от майка ѝ. Мирта въздъхна тежко и избърса сълзите, напиращи в очите ѝ, винаги се случваше едно и също. Този път обаче нямаше никакво злато, за да хване обратно кораб към Шиера, нито знаеше кои са те. Тя въздъхна и се приближи към кея, където видя една красива какичка със странни израстъци на главата да топи краката си във водата. Момиченцето се приближи до нея.
- Извинявайте, - започна тя. - мога ли да помоля за златна жълтица? - никак не ѝ се искаше да проси, но не можеше да остане сама тук.

Нана се обърна към непознатия детски глас и огледа момиченцето пред себе си. Беше облечена прекалено добре, за да е просякиня. Лисицата присви очи.
- Преди това би било учтиво да се представиш. - отвърна лисицата. Нямаше да позволи да стане жертва на измама с малкото злато, което притежаваше.

Мирта заби поглед встрани. Поради уплахата си, съвсем беше забравила. Ако майка ѝ можеше да я види, несъмнено щеше да я набие отново.
- Извинявайте, наистина. Аз съм Мирта. Не мога да намеря мама и слугите, трябва да се прибера вкъщи. Много Ви моля.

Нана въздъхна. Момиченцето изглеждаше наистина уплашено. Или беше най-добрата актриса в Кросфайър Муунлайт, или оставаше единствено да казва истината. Плюс това спомена слуги, ако я върнеше на семейството ѝ, те несъмнено щяха да се отблагодарят подобаващо. Лисицата се усмихна приветливо.
- Аз съм Нана. Бих могла да ти дам злато, не е проблем, но защо не потърсим майка ти и... слугите ви. - продължи да се усмихва тя. - Сигурно много се притесняват за теб.

Мирта отново подтисна порива да заплаче. Нямаше никакъв смисъл.
- Това... не е първият път. - наведе глава момиченцето. - Не мисля, че мама ме иска повече. - тя започна да хлипа тихо.

Нана се изплаши. Ако хлапето не лъжеше, какво щеше да я прави?! Не можеше да я изостави тук, не изглеждаше и особено добра идея да ѝ помага да се качва на кораб сама.
- Откъде знаеш? Скарахте ли се? - до последно лисицата се надяваше просто момиченцето да е сърдито на семейството си и да успее да я върне.

Мирта избърса сълзите с ръкава на роклята си и кимна.
- Мама винаги се кара. Дойдохме да си купи дрехи и тя... и тя... - детето започна отново да хлипа. - повече не се върна.

Нана присви очи отново. Хлапето споменаваше само майка си, бащата загинал ли беше?! Макар че с такава майка, предполагаше че вероятно и той не е стока. Все пак реши да попита, в случай че пропускаше нещо, изглежда родителите на това момиче бяха богати все пак.
- А баща ти? Той не дойде ли с нея? Бихме могли да потърсим него.

Мирта започна да ридае още по-силно.
- Татко никога не ме е искал. - през сълзи отвърна тя. - Пак се скараха с мама заради мен. Аз съм виновна за всичко!

Нана направи гримаса. Изглежда, че каквото и да кажеше, правеше нещата още по-зле. Тя се приближи и погали детето по главата.
- Добре, успокой се, сега не са тук. - усмихна се лисицата, макар и ситуацията да я караше да се чувства некомфортно. - Защо не седнеш до мен и не ми разкажеш повече за тях.

Мирта кимна, след което използва другия си ръкав, за да обърше сълзите си за пореден път. Успя да се успокои, сетне седна до какичката на кея.
- Ние сме от Шиера. - започна момиченцето. - Не знам какво работи татко, но постоянно го няма. Мама... мама не работи, тя обича само да пазарува. Те винаги се карат заради мен, мама не ме харесва, татко също. - казвайки това, очите на детето отново започнаха да се пълнят със сълзи. - Нищо не съм направила, заклевам се! Винаги ги слушам!

Нана слушаше, но не беше сигурна как да реагира. Хлапето беше споменало Шиера, ако думите на Лилит за онова място бяха истина, това обясняваше поведението на родителите ѝ. Лисицата въздъхна, горкото дете.
- Сигурна съм, че ги слушаш. - усмихна се тя. Трябваше да се опита да продължи разговора, докато измисли какво да стори. Изглежда да намери майката на това момиче не беше опция. - Как изглеждат? Ако ги видя, би било добре да знам.

Мирта се замисли за момент. Все още беше само на осем, не знаеше твърде много думи.
- Мама има руса коса, татко е с черна. Мама е красива, татко носи предимно черни дрехи. - отвърна момиченцето.

Нана слушаше недоумяващо описанието на хлапето. Защо родителите ѝ подозрително звучаха като двама, които вече познава?! Не можеше да бъде, все щяха да споменат, ако имаха дъщеря. Макар че.... наемният убиец не беше ли споменавал че е родом от Шиера?!
- Родителите ти... Идват ли често тук? - попита лисицата. Трябваше определено да стигне до дъното на тази история.

Мирта кимна отново.
- Да. Поне мама със сигурност, тя много обича да си купува парфюми и дрехи от тук. Татко пътува много, но рядко си идва. - отвърна детето.

Нана все още не можеше да бъде сигурна, но онази Силиа имаше парфюмерия, та нещата започваха все повече да се връзват. Наемният убиец имаше пари, определено можеше да си позволи слуги за дъщеря си, не очакваше обаче, че русата тъпачка ще се държи по такъв начин. От друга страна, детето имаше лилава коса, а тя мрънкаше нещо по такъв повод, може би не беше истинската ѝ майка все пак. Лисицата реши, че е ударила джакпота.
- Наистина е ужасен начинът, по който се държат с теб. - престори се на загрижена Нана. - Виж, не съм взела много злато с мен, а и не знам къде е Шиера, искаш ли вместо това да дойдеш с мен у дома? Обещавам, че ще ти помогна да се прибереш след това. - приветливо се усмихна тя.

Мирта се разколеба. Чичо ѝ Сантяго често ѝ беше обяснявал за лоши хора, които отвличат деца. Какичката изглеждаше добра, но не можеше да бъде съвсем сигурна.
- Не знам... Чичо винаги казва да не говоря с непознати хора... - запротестира момиченцето.

Нана не можеше да се откаже вече, плюс това наистина не беше добра идея да пуска толкова малко дете да се качи само на кораб. Дори тя не беше толкова жестока.
- И чичо ти е много прав! - лисицата размаха показалеца си пред лицето на момиченцето. - Точно затова не мога да ти позволя да се качиш сама на кораб, там ще си сред напълно непознати за боговете знаят колко време. Аз живея сама, няма от какво да се притесняваш. По пътя ще спрем да ти купя сладки, обичаш ли сладки? - опитваше се да я убеди тя.

Мирта отново се замисли, какичката имаше право, ако тя беше опасна, нищо не ѝ гарантираше, че на кораба ще бъде добре. Тя въздъхна и кимна, надяваше се да не е попаднала при лоши хора.