Поликлиника

Лилит се сети, че не беше прибрала Тианше от клиниката, затова се телепортира в Еритос да го направи. След като всичко бе готово, жената изпрати дракона си в замъка, а тя се върна обратно в имението на Арус.

Оня шибан педал Блейд най-сетне беше пуснал Конър да доди да си прибере дракона от клиниката. 

Юки дойде да прибере тъпия си дракон.

Афсол дойде да прибере Мей Ан от болницата. 

За да помогне на господарката си в лова, Алис беше си тръгнала сама от лечебницата, когато се почувства добре по-рано през деня.

Юки дойде отново да остави безполезния си дракон в лечебницата. Чудеше се има ли смисъл въобще да я прибира повече. Тя дори не обърна внимание на укорителните погледи на лечителите и най-невъзмутимо си тръгна от сградата.

Юки плаща 500 злато.

Лечебницата за дракони се намираше в северната част на града, близо до тренировъчните площадки и оборите.
Още пред входа миришеше на:

• билки,
• горещ метал,
• мокри люспи,
• и онзи специфичен аромат на място, където твърде много същества кървят ежедневно.

Нокс вървеше до Лиреа с превързано рамо и физиономия на трагичен герой, изпратен към неизбежната си съдба.
— Не ми харесва това място.
— И на мен не ми харесва. Това не е аргумент.
— Има твърде много други дракони.
— Да. Това обикновено се случва в лечебници за дракони.
Нокс изглеждаше дълбоко обиден от логиката ѝ.
Вътре беше топло.
По стените висяха:

• инструменти,
• куки,
• сушени билки,
• и диаграми на драконова анатомия, които Лиреа веднага започна да разглежда с подозрителен интерес.

— Не — каза Нокс веднага.
Тя дори не откъсна поглед от схемата.
— Не какво?
— Не започвай да експериментираш.
— Това е много обидно предположение.
— Познавам те от седмица и вече не ти вярвам.
Една възрастна жена с дебела кожена престилка се приближи към тях, избърсвайки ръце в кърпа.
Погледът ѝ веднага падна върху превръзката.
— Лов?
Лиреа кимна леко.
— Вълци в северните пещери.
Жената изсумтя.
— Класика.
Тя клекна до Нокс и огледа рамото му внимателно.
Нокс я наблюдаваше подозрително.
— Ако извадиш трион, ще избягам.
— Ако извадя трион, значи вече си направил нещо много глупаво.
— Това не звучи успокояващо.
Лечителката дръпна леко превръзката и кимна.
— Не е лошо. Но е започнало да се възпалява. Добре си направила, че го доведе.
Лиреа не каза нищо.
Само леко отпусна напрежението в раменете си.
Нокс веднага го забеляза.
Разбира се, че го забеляза.
— Казах ти, че щях да оцелея.
— Все още не е приключило лечението.
— Дребнав човек си.
Жената се изправи и посочи към редица отделени помещения в дъното.
— Ще остане при нас ден-два. Ще почистим раната както трябва и ще следим за треска.
Нокс веднага погледна към Лиреа.
— Ден-два?
— Няма да умреш от социална раздяла.
— Не за това се тревожа. Какво ако подпалиш колибата без мен?
Тя се замисли театрално за секунда.
— Това е... тревожно реалистична възможност.
Лечителката назова цената.
Лиреа моментално се намръщи.
— За тези пари очаквам да му пеете приспивни песни.
— Ако започнем да пеем, цената става двойна.
— Справедливо.
Тя извади кесията си с онова специфично раздразнение на човек, който вече познава твърде добре звука на намаляващи монети.
Златото издрънча върху дървената маса.
Оставаха ѝ все по-малко пари.
Това започваше да става проблем.
Нокс наблюдаваше мълчаливо как тя плаща.
После тихо каза:
— Не трябваше да харчиш толкова.
Лиреа пъхна празнеещата кесия обратно на колана си.
— Нокс.
— Какво?
— Ако ще ме ядосваш, поне оздравей първо.
Настъпи кратка тишина.
После драконът въздъхна тежко и позволи на лечителката да го отведе към задните помещения.
Точно преди да изчезне зад завесата обаче, той се обърна назад.
— Ако някой тук се опита да ме изкъпе, ще има жертви.
— Ще предупредя града да се евакуира.

Лиреа плаща 50 злато.

Юки дойде да прибере тъпия си дракон, макар и да не го заслужаваше. Лисицата имаше идея, за съжаление щеше да ѝ коства известна сума злато.

Юки отново дойде в лечебницата, заедно с тежко ранената Киана. Лечителят вече не издържа.
- Абе на вас какво ви става? Всеки ден едни и същи водят дракони, след което ги взимат, след което пак ги водят. - повиши тон той. - Да не би масово да сте полудели и да малтретирате създанията?
- Ако я малтретирах, щях ли да я доведа? - скептично го изгледа лисицата. - Повярвай ми, след няколкото битки, които преживяхме двете, не е в твой интерес точно сега да вървиш срещу мен. Просто я излекувай. - изсъска тя.
Лечителят въздъхна, но прие Киана обратно в лечебницата. Тези бяха напълно полудели.

Юки плаща 500 злато.

Вратата на лечебницата се отвори с неприятно тихо скърцане.
Миризмата вътре беше чиста. Почти болезнено чиста. Билки, спирт, стерилност.
Адриан не харесваше подобни места.
Никс също.
Черната драконица спря още на прага, ниско ръмжене се изтръгна от гърлото ѝ.
— Да, и аз не съм очарован.
Лечителят вдигна поглед към тях и почти веднага забеляза състоянието ѝ.
— Доста е пострадала.
Адриан хвърли кратък поглед към Никс.
Разкъсани люспи.
Засъхнала кръв.
Умора.
Дразнещо.
— Все още функционира.
Лечителят го изгледа с онова специфично неодобрение, което очевидно пазеха за стопани като него.
— Ако искате да продължи да функционира, ще трябва да остане.
Никс изсъска.
Адриан прокара ръка по врата ѝ.
— Не ме гледай така. Това не е наказание.
Черните ѝ очи останаха втренчени в него.
— Технически е инвестиция.
Това не помогна.
Лечителят се приближи внимателно.
— Ще се погрижим за нея.
Адриан бръкна в кесията и остави 50 злато.
— Уверете се.
Никс не помръдна.
Разбираемо.
Той въздъхна тихо, после пристъпи по-близо и опря чело за кратко в люспестата ѝ глава.
— Това е един ден.
Черната драконица издаде нисък, недоволен звук.
— Да. На мен също ще ми липсваш.
След секунда се отдръпна.
Без излишна драма.
Без колебание.
Но когато излезе обратно на улицата без тежките стъпки зад себе си, градът изведнъж му се стори необичайно тих.

Адриан Вейл плаща 50 злато.

Снегът валеше ситно над Еритос, когато Лиреа бутна тежката врата на лечебницата.
Вътре беше топло.
Твърде топло.
Миришеше на билки, влажни превръзки и дракони.
Някъде от задните помещения се чу:

• ръмжене,
• трясък,
• и нечий много уморен глас:
  — Ако още веднъж ухапеш кофата, кълна се-

Лиреа въздъхна тихо.
— Да. Това звучи познато.
Жената зад приемната маса я позна веднага.
— Дошла си за синия.
— Надявам се още да е жив.
— За съжаление на персонала - да.
Това прозвуча успокояващо и тревожно едновременно.
Лечителката я поведе към задните помещения, където няколко млади дракона лежаха върху дебели одеяла край печки и нагреватели.
Нокс беше в най-далечния ъгъл.
И изглеждаше абсолютно възмутен от съществуването си.
Превръзката около рамото му беше сменена, а пред него лежеше наполовина унищожена дървена кофа.
Той вдигна глава веднага щом я видя.
— Най-сетне.
Лиреа повдигна вежда.
— Впечатляващо. Оцеля без мен цели два дни.
— Едва.
Лечителката изсумтя.
— Лъже. Основно тормозеше персонала и отказваше да пие лекарствата си.
— Миришеха подозрително.
— Това бяха лечебни отвари.
— Именно.
Лиреа прикри усмивката си с кашлица.
Нокс я изгледа обвинително.
— Не е смешно.
— Малко е.
Тя клекна до него и внимателно дръпна превръзката на рамото му.
Раната изглеждаше значително по-добре.
Нямаше подуване.
Нямаше инфекция.
Само тънки следи от захапката.
Лиреа отпусна рамене почти незабележимо.
Нокс веднага го забеляза.
Разбира се, че го забеляза.
— Пак се тревожеше.
— Нокс.
— Какво?
— Не разваляй момента.
Той изглеждаше твърде доволен от това.
Лечителката подаде на Лиреа малка торбичка с мехлеми и бинтове.
— Сменяй превръзката още няколко дни. И никакъв лов, докато не зарасне напълно.
Нокс изглеждаше обиден.
— Това звучи като дискриминация.
— Това звучи като медицински съвет — отвърна Лиреа.
Тя прибра мехлемите в чантата си и се изправи.
Нокс скочи от одеялото, протегна криле и веднага се намръщи.
— Мириша на лечебница.
— Това е подобрение спрямо миризмата на мокър вълк.
— Жестока жена.
— И все пак се зарадва да ме видиш.
Той млъкна за секунда.
После тръгна към вратата с максимално достойнство.
— Да си тръгваме, преди някой да реши пак да ме лекува.

Юки дойде да прибере малоумния си дракон.

Утрото в колибата беше подозрително тихо.
На Адриан му трябваше секунда, за да осъзнае защо.
Нямаше тихо драскане по пода. Нямаше тежко дишане. Нямаше раздразнено черно присъствие, което да го гледа сякаш лично е виновен за съществуването на света.
После си спомни.
Лечебницата.
Той се изправи, прокара ръка през косата си и огледа празното помещение.
— Мразя тишината.
Колибата изглеждаше още по-жалка без Никс вътре.
Навлече палтото си и излезе още преди градът напълно да се е събудил.
Пътят до лечебницата беше кратък.
Лечителят го позна веднага.
— Рано сте.
— Не обичам да чакам.
Мъжът само въздъхна и изчезна за момент.
Никс се появи секунди по-късно.
Изправена.
Със здрави люспи.
Очевидно в отлично настроение.
Черната драконица се приближи уверено и го бутна в рамото с муцуна.
Адриан я огледа внимателно.
Никакви следи от вчерашните рани.
Добре.
— Изглеждаш скъпо.
Никс изсумтя.
Той прокара ръка по врата ѝ.
— За твое нещастие днес ни чака работа.
Златните ѝ очи проблеснаха.
— Да. Точно това означава.
Лека, почти опасна усмивка се появи на лицето му.
— Днес ще работиш.
Никс издаде звук, който подозрително приличаше на одобрение.
Адриан се обърна към улиците на Еритос.
— Първо лагерът. После ще започнем да печелим.

Пътят към лечебницата беше тих.
За първи път от няколко дни без ясна следваща цел за убиване.
Никс вървеше до Адриан по-бавно от обикновено.
Не куцаше.
Но умората си личеше.
Дишането ѝ беше по-тежко. Походката ѝ — малко по-твърда.
Адриан го забелязваше.
Разбира се, че го забелязваше.
Той не каза нищо известно време.
После погледна към нея.
— Не си неунищожима.
Черната драконица изсумтя раздразнено.
Очевидно не беше съгласна.
Адриан повдигна вежда.
— Да, да. Ужасяваща си. Впечатлен съм.
Никс го побутна в рамото с муцуна.
Не особено нежно.
Когато стигнаха лечебницата, познатият лечител ги видя и въздъхна така, сякаш това вече му е личен проблем.
— Пак?
Адриан свали ръкавиците си.
— Това започва да звучи осъдително.
Мъжът огледа Никс.
Поклати глава.
— Какво сте правили?
Адриан погледна към черната драконица.
После обратно.
— Продуктивен ден.
Лечителят въздъхна отново.
— Петдесет злато.
Адриан извади кесията без спор.
Плати.
Това само по себе си казваше достатъчно.
Никс го погледна.
Този път различно.
Не както първия път.
Сякаш помнеше.
Адриан задържа погледа ѝ за секунда.
После прокара ръка по врата ѝ.
— Не си въобразявай.
Кратка пауза.
— Просто си скъпа инвестиция.
Черната драконица издаде тих, нисък звук.
Не напълно убеден.
Адриан се отдръпна.
— Утре.
Никс не изглеждаше особено доволна, но и не се дърпаше.
Лечителят я пое.
Адриан се обърна към изхода.
За миг спря.
Погледна през рамо.
Черните златни очи още го следяха.
Той въздъхна тихо.
— Не умирай.
И излезе.

Адриан Вейл плаща 50 злато.

Катрин дойде да остави Церсей в лечебницата. 

Катрин плаща 25 000 злато.

Лечебницата миришеше по същия начин, както всеки път.
Билки.
Чисти бинтове.
И онзи специфичен стерилен аромат, който Адриан никога нямаше да хареса.
Лечителят ги видя още преди Адриан да каже нещо.
— Толкова скоро?
Адриан свали ръкавиците си бавно.
— Започвам да усещам обвинение в тона ти.
Мъжът изсумтя и изчезна за момент назад.
Не след дълго се върна.
С Никс.
Черната драконица излезе с онзи вид на същество, което е напълно възстановено и вече активно търси проблеми.
Люспите ѝ изглеждаха здрави.
Походката — стабилна.
Дишането — спокойно.
Добре.
Тя го видя, спря за секунда… и после тръгна право към него.
Адриан едва успя да се подготви, преди тя да го блъсне в рамото с муцуна.
Силно.
Той въздъхна.
— Да. Получих съобщението.
Никс изсумтя шумно.
Лечителят поклати глава.
— Тя не изглежда особено благодарна.
Адриан хвърли кратък поглед към драконицата.
— Не изглежда и особено възпитана.
Черните златни очи го гледаха напълно невинно.
Очевидна лъжа.
Адриан прокара ръка по врата ѝ, проверявайки рефлекторно за остатъчни травми.
Нищо.
Перфектно.
— По-добре.
Лечителят скръсти ръце.
— Постарай се този път да не ми я върнеш на части.
Адриан сложи ръкавиците обратно.
— Не давам обещания, които не мога да изпълня.
Мъжът простена тихо.
Адриан се обърна към Никс.
Кратка пауза.
После сухо:
— Добре дошла обратно.
Черната драконица издаде нисък доволен звук.
И веднага тръгна към изхода.
Все едно тя водеше.
Адриан я последва спокойно.
Погледът му вече беше насочен към града.
— Хайде.
Лека пауза.
— Днес ще харчим пари.

Пътят към лечебницата този път беше напълно познат.
Тревожно познат.
Никс вървеше до Адриан уверено, но умората си личеше.
Не толкова в походката.
В дишането.
В по-редките, но по-тежки движения.
Тя беше по-силна от всякога.
И все пак ранена.
Адриан го забелязваше.
Разбира се.
Погледът му се плъзна към нея.
— Започва да ставаш скъпа.
Черната драконица изсумтя ниско.
Без капка вина.
Когато прекрачиха прага на лечебницата, познатият лечител ги видя и буквално затвори очи за секунда.
— Не.
Адриан свали ръкавиците си спокойно.
— Да.
Мъжът погледна Никс.
После пак към него.
— Ти сериозно ли просто я използваш като бойна машина?
Кратка пауза.
Адриан погледна към Никс.
После обратно.
— Това е много груба формулировка.
Лечителят скръсти ръце.
— Но точна.
Адриан сви леко рамене.
Честно.
Мъжът въздъхна тежко и огледа Никс.
— По-добре е от предишните пъти.
— Напредък.
— Все още е ранена.
— Да.
Пауза.
После Адриан извади кесията.
Без спор.
Без колебание.
— Петдесет.
Лечителят примигна.
— Никакъв пазарлък?
— Имам стандарти. Просто не и към конете.
Мъжът простена тихо.
Никс го гледаше.
Онзи особен, дълъг поглед.
Адриан пристъпи до нея и положи ръка върху люспестия ѝ врат.
Топла.
Жива.
Силна.
— Утре.
Черната драконица издаде нисък звук.
Не особено доволен.
Адриан повдигна вежда.
— Не ме гледай така. Буквално ти удължавам кариерата.
Тя го побутна в рамото с муцуна.
По-силно от нужното.
Той въздъхна.
— Да. Разбрах.
Лечителят пое Никс.
Адриан се отдръпна към вратата.
Спря за секунда.
Погледна назад.
— Не създавай проблеми.
Черните златни очи го следяха.
Напълно невинно.
Абсолютна лъжа.
Адриан изсумтя тихо и излезе.
— Утре пак.

Адриан Вейл плаща 50 злато.

Блейд дойде заедно с Джилонг и я остави на грижите на лечителите, след което отиде да плати таксата и си тръгна.

Блейд плаща 500 злато.

Катрин дойде да прибере дракона си от лечебницата.

Лечебницата вече започваше да се усеща почти като неудобно позната спирка.
Същата миризма на билки.
Същата стерилна чистота.
Същото неприятно усещане, че тук хората очакват от теб да проявяваш емоции.
Адриан прекрачи прага спокойно.
Лечителят го видя.
После затвори очи за една секунда.
— Не.
Адриан свали ръкавиците си.
— Добро утро и на теб.
Мъжът го изгледа.
— Започвам да подозирам, че просто живееш, за да ми създаваш работа.
Адриан повдигна леко вежда.
— Това би било странно специфична житейска цел.
Лечителят въздъхна тежко и изчезна назад.
След кратък момент се върна.
С Никс.
Черната драконица пристъпи навън със самочувствието на същество, което е напълно възстановено и прекрасно го знае.
Походката ѝ беше стабилна.
Погледът — остър.
Никаква следа от вчерашните рани.
Добре.
Тя видя Адриан.
После тръгна право към него.
Той вече познаваше този поглед.
— Не.
Твърде късно.
ТУП.
Муцуна в рамото.
Силно.
Адриан въздъхна.
— Това започва да става традиция.
Никс изсумтя шумно.
Напълно без угризения.
Лечителят скръсти ръце.
— Изненадващо е, че още ти има доверие.
Адриан погледна към Никс.
После обратно.
— Не бих използвал точно тази дума.
Черните златни очи го гледаха напълно спокойно.
Лъжа.
Той прокара ръка по люспестия ѝ врат.
Здрава.
Топла.
Напрегната от енергия.
Перфектно.
— По-добре.
Лечителят поклати глава.
— Само веднъж искам да я видя тук за нещо различно от бойни травми.
Адриан сложи ръкавиците обратно.
— Ще помисля.
Кратка пауза.
После погледна към Никс.
Ръката му за миг се спря върху дръжката на меча.
— Хайде.
Черната драконица веднага се обърна към изхода.
Нетърпелива.
Адриан я последва спокойно.
Поглед към улиците.
Към деня.
Към рутината.
— Да видим колко продуктивно ще е днес.