Мистериозна гора - Отбор 5

- Дори не знам какъв характер има онази жена. - скръсти ръце Нана. - Сигурна ли си, че не ме оприличаваш на нея, само защото не я харесваш? Не разбирам какво сме ти направили, никога не съм те наранявала аз лично.

Елвира се плесна по челото.
- Не си ли взе поука с Юки? Даде ѝ диаманти, тя спря ли се? Не особено.

- Надявах се, че след като имам талисмана, ще бъде спокойно. До някаква степен е, точно затова ѝ позволявам да продължи да стои там. - отвърна Крисчън. - Не крия, че постъпката ѝ спрямо Селесте ме вбеси, но в крайна сметка не е редно да я виня, тъй като вината за всичко е в онези нещастници Зед и съпругата му.

- Един дол дренки сте. - изрече Силиа.

- Доколкото ми е известно, тази жена не е лисица. Не виждам как бихме могли да си приличаме много.

- Може би трябва да поговорите със Силиа отново, вече и аз не разбирам. - въздъхна Елвира и погледна двете. - Явно няма да спрат, а трябва да излезем от тук.

- Не, физически не си приличате, но по характери не сте особено по-различни. - изрече Силиа.

- Не виждам какво повече бих могъл да кажа. Освен ако и Силиа не иска къща. - засмя се Крисчън. - Ако това е проблема, ще прежаля още злато, макар че ако питаш мен, трябва да потърсите отговорност на управниците си, защото това кралство не отива никак на добре.

- И в това се съмнявам. Човешка жена като нея трудно би могла да ме разбере. - сви рамене Нана. - Не знам със сигурност какъв е проблема помежду ви, но знам, че не ме касае.

- Не мисля, че иска къща. Има си прекрасна вила. - изрече Елвира и доближи двете жени, сетне започна да говори на висок тон: - Вие двете ще спрете ли? Отдавна приключихме и чакаме само вас, за да излезем.

- Кажи това на нея, аз също искам просто да се прибера. Както се видя, това беше просто шега на призраци без работа. - сви рамене лисицата.

- Скоро ние ще бъдем призраци без работа, ако не излезем от тук. - иронизира я Крисчън.

- Беше много повече от това, но можеше да забележиш, ако не се беше вглъбила в глупав спор. - изрече Елвира. - Дано стената да ни върне обратно.
Маркизата тръгна натам, от където дойдоха и успя да премине през стената. Тръгна нагоре по стълбите и ахна, когато излезе от дупката в дървото. Тъмнината никаква я нямаше.

Силиа последва Елвира. Не трябваше да продължава да си трови нервите с Нана. Принцесата се изненада, когато видя, че мястото изглежда по различен начин.
- Красиво е.

- Хайде, ще те изпратя до дома ти. Или е мой? Вече и аз не съм сигурен. - засмя се Крисчън и подкани лисицата да се качва по стълбите с ръка, инак нямаше скоро да помръднат от това място.

Нана извъртя очи, но все пак се качи по стълбите и забеляза, че обстановката наистина се е изменила.
- Точно както казах, бяха създали илюзия, за да ни принудят да играем играта им. - въздъхна тя.

- Все пак не са били небивалици, както твърдеше Нана. - изрече Елвира.

- Позволи да те поправя. Аз и Елвира играхме "играта им". Само аз и Елвира.

- Изглежда няма да разубедиш лисугера, затова да се прибираме. И без това нямам повече нерви за хабене. - изрече Силиа и зачака Елвира.

- Според мен беше точно това, но щом ви се струва реално. - сви рамене лисицата. - Аз не намирам нищо лошо в това, знам че очаквахте от мен да свърша всичко, но нямах такова намерение.