Замъкът на Афсол Фингел

- Може би е нормално. Ти все пак се натресе изведнъж в живота му. - изрече Силас. - Бъди до него, съгласявай се с каквото можеш и ще видим. Може би с времето ще успееш.

- Нямам намерение да стоя на това ужасно място още дълго. - изсумтя Аша. - Правя всичко възможно да му се харесам, но той сякаш е изградил някаква стена между нас. В Милбърн можеше и да бъде лесно, щяхме да намерим отвари, които да объркат съзнанието му.

Силас кимна.
- Да, там щеше да бъде наистина лесно. Може и тук да е възможно, но трябва да внимавам. - въздъхна той. - Не познаваме добре хората тук и титлата ми определено няма да има власт по тези земи. Ще опитам да разуча някои неща и ще измислим някакъв план.

- Давай. Колкото по-бързо забременея, толкова по-скоро ще се приберем в Милбърн и ще се наслаждавам на златото на онзи дърт пуяк.
Аша продължи да разресва косата си. Плановете ѝ трябваше да успеят. Птичката бе кацнала на рамото ѝ и не можеше да я изпусне.

Гвардията донесе чувалите със злато и кесията с кристали и ги оставиха пред дома на Афсол, заедно с бележка.
"Бяхте избран да участвате в събитието на кралица Клара и сте сред печелившите. Силиа Фингел изплаща наградата Ви."

Аша беше бясна. Нямаше представа къде е Афсол, но явно не беше на мисия. Толкова време ли отнемаше една мисия? Принцесата захвърли ядно книгата, която четеше и въздъхна.
- Този ми върти номера! - изсъска тя, гледайки към Силас.

- По-спокойно. - изрече Силас. - Какво говориш?

Аша скръсти ръце.
- Отиде на мисия. Къде, по дяволите отиде? И защо още го няма? - повиши тон принцесата. - Избяга и сигурно ще се върне, когато стане време да се анулира бракът. Няма да го допусна!

Силас се изсмя.
- И какво ще направиш, Аша? Ще тръгнеш да го търсиш? Кой би ти казал къде е, ако си права, че е избягал?

- Сандреа и Силиа сигурно знаят повече. - намуси се Аша. - Ето, Силиа също изчезна. Сигурно е отишла при него.

- Питай я, когато реши да се върне. Сигурен съм, че ще ти каже къде е.

- По-скоро би умряла. Тази тъпачка няма да свърши нищо в моя полза. - изсумтя Аша. - Не мога да се върна в Милбърн без дете. Няма да стане!

- Проклета да е черната ми коса, иначе бих ти направил едно. - самодоволно се усмихна Силас. - Ако можеше да се случи, щяхме да спестяваме част от златото на Селиандър и когато разбере, че детето не е на Афсол, щяхме да избягаме. Уви, няма да се случи.

Ейда тъкмо щеше да влезе в библиотеката, когато чу гласовете на Силас и Аша. Жената реши да остане и да ги подслушва.

Аша въздъхна.
- Когато всичко това свърши и някога наследиш баща ми, ще ти родя деца. - изрече тя и се усмихна. - Аз също искам децата ми да са от теб. След смъртта на татко, ще промениш законите и ще се оженим. Така никой нищо няма да ни каже и никой няма да посмее да ми търси сметка.

- Да, обаче ти си вече на 20. - изрече Силас. - Разбира се, още си млада, но баща ти е в добро здраве и освен, ако не загине в някоя битка, не виждам как скоро ще умре.

Аша въздъхна.
- Това е така. - отвърна тя. - Мислила съм за това. Можем да го разболеем по някакъв начин и да ускорим края на дните му.

- Не е ли малко прекалено? - сбърчи вежди Силас.

- Да, прекалено е, но нямам намерение да го чакам да си отиде от естествена смърт и да живея нещастно, бъдейки съпруга на някого другиго. - тросна се принцесата. - Аз и дете от Афсол не искам да имам, правя го единствено заради златото и спокойствието, в което отново ще живеем, когато забременея. Искам да харча злато на воля и да се чувствам в някаква безопасност.

Силас се засмя.
- Аша, наистина имаш проблем с харченето. И то голям. Купуваш си скъпи неща, повечето от които напълно ненужни. - отвърна той. - Баща ти вероятно ще ти забрани да харчиш както преди.