Небесният замък на Аджакс

- Фрагмент от силите ми. - излъга Аджакс. - Ще ти го дам и ще изпитваш агонизираща болка точно три дни. Няма да умреш, нито ще кървиш. Просто малък ад за кратък период от време.

- Абсолютно не! - извика Силиа. - Освободи ме! 

- Не мога.
Аджакс взе ядрото на Венара и приближи леглото. Надвеси се над Силиа и ръката му засия в жълтеникав цвят. Той притисна ръка върху корема на Силиа и "пъхна" ядрото в нея.
- Готово. 

Силиа изглеждаше ужасена. В началото не усещаше нищо, но после сякаш нещо започна да я изгаря отвътре. Не беше лек дискомфорт като да пиеш абсент, беше си направо огън вътре в нея. Сякаш тя всеки момент щеше да започне да гори отвътре навън.
- Махни го! - извика тя. 

- Няма как. - отвърна Аджакс. Наистина нямаше как без да я убие преди това. - Ще издържиш. Само три дни.
Той се доближи до прозореца. Арзай наистина бе побързал да я подцени. Изглежда болката не бе чак толкова силна. 

Силиа се гърчеше като червей. Вече се бе изпотила, а ужасното чувство не отминаваше.
- Аджакс, моля те, махни го! - извика тя.
Болката продължаваше да се засилва. 
- Махни го! - изпищя накрая.

Аджакс разтърка чело с ръка.
- Да, няма да стане. - промърмори той и се обърна към нея. - Ще се видим след точно три дни.
Нямаше представа какво щеше да прави, но трябваше да живее сред човеците, докато това приключи. Нямаше да изтърпи Силиа да крещи три дни без да спре. 

Аджакс се върна в замъка си. Беше тихо. Толкова тихо, чак беше плашещо. Богът на войната знаеше, че Силиа не може да умре, но никога не пречеше да бъде напълно сигурен. Той с бързи крачки се отправи към спалнята, в която я бе затворил.
- Жива си, това е добре. - изрече мъжът. 

Силиа не изпитваше агонизираща болка повече, но тялото сякаш все още я болеше. Тя искаше просто да си легне и никога повече да не се събуди.
- Ти си... изрод. - с прегракнал глас изрече тя. Учуди се, че изобщо може да говори с агонизиращите писъци, които се изтръгваха от устата ѝ през последните дни. 

Аджакс освободи Силиа от магическите окови, с които я бе оковал. Извади от палтото си манерка с вода.
- Ето, изпий я.

Силиа се надигна от леглото и взе манерката. Изпи цялото ѝ съдържание, от дни не беше пила вода.
- За какво беше това? 

Аджакс я погледна.
- Дадох ти част от силите си, забрави ли? Няма да можеш да ги ползваш, но това не е важно. - излъга я той. 

Силиа беше ужасно изморена. Не разбираше дали съзнанието ѝ си играе игрички с нея или виждаше спомените на Аджакс.
- Освен силите си и твои спомени ли ми прехвърли? - със слаб глас попита принцесата. - Коя е Венара?

Аджакс присви очи. Това не беше особено добре.
- Какво значение има? 

- Били сте любовници, според спомените. - отвърна Силиа. - Тя те е обичала. 

Аджакс разтърка чело с ръка. Дори не разбираше как Силиа бе успяла да види нещо от спомените на Венара. Ядрото пазеше ли подобни неща изобщо?
- Това е дълга история. - с горчивина в гласа отвърна богът на войната. 

Силиа се изсмя слабо. Разкаянието личеше в гласа му.
- Ти си идиот. - изрече тя. - И ти си я обичал, но никога не си ѝ отвърнал, нали? 

Очите на Аджакс се разшириха. Как бе узнала това? Никога не е споделял подобни неща пред Венара.
- Как разбра? 

Силиа се изсмя.
- Тя имаше същия поглед, който вероятно и аз имам, когато съм сама с Крисчън. Онова очакване, че този път идиотът, в когото си влюбена най-сетне ще отвърне, че споделя чувствата ти. - въздъхна принцесата. - Какво е станало с нея? Никога не съм чувала за тази богиня.

Аджакс изсумтя.
- Хенар я унищожи. Венара... не беше най-добрата. Преди Хенар да направи боговете да са богове на общи названия, всяко нещо отделно си имаше бог. Бог на морето, бог на океаните, бог на реките, бог на тревите, бог на пролетните цветя, схващаш. - махна с ръка той. - Венара беше богиня на кръвта. Сега тази подгрупа мисля, че бе дадена на любимата ни Капресия, и отчасти на Дилия. Няма я от седем века. Хората забравиха за нея. Книгите вече не я споменават. Никой няма да знае, че е съществувала.

Силиа се изправи от леглото и залитна. Краката ѝ бяха като макарони.
- Заслужаваш никога да не я забравиш. - изсъска принцесата.
Трябваше да се махне от това място. 

Аджакс се изсмя тихо.
- Сякаш съм. - изрече той.
Рядко минаваше ден, в който да не мисли за нея и да не съжалява за избора си. Смяташе, че чувствата са слабост и не отиват на такива като тях. Грешеше.