Мистериозна гора - Отбор 1

Юки в никакъв случай не планираше да си тръгва, преди да научи всичко, което я интересуваше за това място.
- Свободна сте да си вървите. - усмихна се лисицата. - Разбира се, без останалата част от групата, не е съвсем сигурно дали ще се приберете жива и здрава вкъщи.

Възрастната жена изцъка с език.
- Че то това и сега не е сигурно, само жени сме тука, ако стане нещо, кой ще ни спасява? Че и внуците ми ги няма, съвсем ще я втасаме.

Юки присви очи. Тази дъртачка не се ли беше оплаквала, че поведението на Нана ще притесни внуците ѝ преди?
- Внуците Ви не са ли деца? Биха били повече от безполезни тук.

- Как ще са деца, на по тридесет са. - възмутено отвърна Марибел.

Лисицата не успя да сдържи смеха си.

Марибел застана с ръце на кръста.
- Не разбирам кое му е смешното. Ако бяха тука, нямаше да се налага да ви слушам младежките дивотии и да идвам на подобни занемарени места.

Юки продължи да се смее. Тази жена наистина не бе с всичкия си вече, явно човеците не живееха прекалено дълго, преди да загубят разсъдъка си.
- Това е повече от нелепо. - през смях продължи тя. - Сигурна съм, че биха били еднакво безполезни, каквато си и ти. Можеш да бъдеш благодарна, че се налага всички да се приберем живи от това място.

Серена извъртя очи, слушайки как тази старица продължава да бръщолеви нелепости.
- Вероятността да бъдем нападнати от източните дракони е нулева, госпожо. Все пак, аз съм тук. Драконите не биха ми посегнали.

Моника знаеше истинската самоличност на Серена, но след като тя изглежда не желаеше да я разкрива пред тази жена, реши също да не го прави.
- Аз също предпочитам да остана. В Кросфайър Муунлайт нямам възможност да видя подобни неща, всичко тук ми е безкрайно интересно.

Баба Марибел присви очи.
- Ето за това нещо говоря. Владимир навремето същите неща казваше, а пък пак ни нападнаха дракони и Брукмуур изгоря до основи. И на него не можеше да му се вярва, както и на вас. Чели сте нещо, кой знае какво сте чели-недочели и сега се правите на героини тук. - възмутено отвърна жената.

"Къде са в този момент странните същества, които Каво среща постоянно?" Чудеше се в ума си Серена, за пръв път ѝ се искаше лудият Каво да е прав поне за някои от странностите на Еритос и околията.
- Не разбирам защо продължавате да упорствате госпожо. Доведох Ви до тази пещера, точно както казах, че ще направя. Защо продължавате да се съмнявате в мен? Така или иначе всички сме тук заедно, каква изгода бих имала да ви поведа всички към капан, или смъртна опасност?

- Не съм ти казала, че ще го направиш нарочно, момиче, просто си млада и си мислиш, че всичко де що хвърчи се яде. Тея места са много опасни, чудо голямо, че си го намерила случайно като си обикаляла. Вие младите страх и очевидно срам нямате вече. Естествено, че не ти вярвам.

Моника въздъхна. Това не отиваше наникъде, ако продължаваха така, щяха цял ден да стоят и да се карат безцелно.
- Госпожо, след като не вярвате на нея, защо не повярвате на мен. Така както виждате, съм по-възрастна от нея, след като това явно е важно за Вас. Плюс това съм майка, мислите ли, че бих останала тук, ако се чувствах в опасност? Както виждате, стоим вече доста време и никой освен нас не се е появил. Всичко ще бъде наред ако само огледаме наоколо. - Моника мразеше да си напомня тази ужасна грешка, но в случая подозираше, че ще помогне. Закостенели старици като тази обикновено се умиляваха, щом чуят подобно нещо.

Марибел се обърна към лилавокосата жена.
- Ами доста си е безразсъдно да идваш тука сама, като имаш дете. - навири нос старицата. - Но така или иначе си права, май. Давайте да си ходим скоро, докато наистина никой не е дошъл.

- Никой няма да си ходи, докато не разбера повече за това място. - злокобно се усмихна Юки. Омръзна ѝ да се преструва на мила и добра. След като трябваше цялата група да се завърне невредима, щеше да се случи само, ако ѝ дадат каквото иска.

Серена не разбираше защо Юки е толкова настоятелна, но подозираше, че лисицата очаква да намери нещо ценно. Момичето се засмя.
- Тук няма да открием скъпоценности, такива би могло да има в съкровищницата на Фафнир, но аз поне не бих се наела да ви заведа там. Определено не и в този състав, - тя отново хвърли леден поглед към старицата Марибел. - а и така или иначе не е никак близо до мястото, където се намираме в момента.

- Цялата територия е осеяна с кристали. - започна да спори Юки. - Как би могло да няма скъпоценности?

Серена въздъхна.
- За пореден път, кристалите по тези земи не са ценни, никой няма да желае да ги купи, ако ще умре в момента, в който ги докосне. Единствено източните дракони с имунитет към отровата им ги използват за да строят пещерите, в които живеят. Никой друг не се интересува от тях. Нима не мислиш, че ако бяха ценни, вече няма да са дошли крадци, или ловци на съкровища? Дори съкровищницата на Фафнир е честа мишена, въпреки че всички са наясно, че отиването там е изключително опасно и всички опити приключват със смъртта на участниците.

- Дори и да е така, само един от тях би бил ценна реликва за колекцията ми. Аз също колекционирам отрови, знам как да се пазя от повечето от тях. - изсумтя лисицата, спомняйки си отново за стореното от Неро.

- Мен ако питаш, не си струват риска, макар и да са красиви. - намеси се Моника. - Пък и Крис не ти ли даде достатъчно диаманти? Спомням си, че специално ги поиска от мен, за да ти ги подари.

- Диамантите, които наемният убиец ми даде са все още в дома ми, разбира се. - невъзмутимо отвърна Юки. - Те нямат нищо общо с кристалите тук.

- Разбира се, но са много по-ценни и безопасни от тях. - засмя се Моника.

- Несъмнено, но не планирам да използвам тези кристали за разплащане. Искам само един, за да го добавя към колекцията си. - невъзмутимо продължи лисицата.

- В такъв случай не бих могла да ти помогна. - засмя се отново Моника. - Аз самата нямам интерес към неща, които не бих могла да използвам.

- Приключвате ли с дивотиите скоро? - нервно се намеси възрастната жена. - Аз съм на възраст вече, бая вървяхме и ме болят краката. Искам да се прибираме.