Изоставена къща

Катрин инстинктивно отдръпна глава. За миг ярост измести страха и тя стисна зъби, ноктите ѝ се впиха в дланите. Гледаше го така, сякаш можеше да го убие в този момент, но беше безсилна. 

Иан се засмя.
- Иска ти се да ми се нахвърлиш, нали? - засмя се той и завъртя камата в ръката си. - Малката ни игра в уличката доста ми хареса, тогава също много се бореше. Да си поиграем ли пак по този начин? 

Лицето на Катрин пребледня. Тя погледна камата в ръката на Иан, а след това и самия него. 
- Ти си болен! - изрече тя, след като намери гласа си. 

- Може би. - сви рамене Иан. - Преди това обаче, съм уморен, затова е време да си лягаме.
Той извади от джоба си шишенцето с етер и напои кърпичка с него, след което доближи Катрин и я постави върху устата и носа ѝ.

Катрин не можеше да се бори с това нещо, затова накрая се предаде и изгуби съзнание.

Иан прибра кърпичката и етера обратно, след което се подсмихна и зарови ръка в нощницата, галейки нежно едната гърда на Катрин.
- Все така приятни. - въздъхна той. - Макар и да разбирам какво е видял Дейвид в теб, не мисля че особено те заслужава.
Мъжът зави Катрин с чаршафа, с който я отвлече от дома ѝ и излезе от стаята, сетне легна върху матрака, който ползваше за легло. Трябваше скоро да съобщи на Дейвид, че скъпата му приятелка е при него.

Катрин от няколко дни беше в плен на Иан. Момичето бе започнало да свиква с ужасната му компания, но въпреки това се чувстваше ужасно напрегната всеки път, когато чуеше този да мърда.
- Няма ли да ме пуснеш вече? - попита тя. 

- Не. - отвърна Иан. - Още не.
Той трябваше да отиде да потърси тънки въженца по-късно.
- Още мисля как да накарам Дейвид да съжалява, че се е родил. 

Така и така беше тук, можеше да опита да разбере повече за враждата, в която бе намесена.
- Какво е направил, за да заслужи това? 

- Да кажем, че винаги се месеше там, където не трябва. С Дейвид крадяхме, за да се изхранваме. Проклетникът обаче винаги свиваше по нещо повече. Уж бяхме като братя. - засмя се Иан. - После и глупавата му сестра. Най-накрая можех да се отърва от беднотията и да се развивам добре, но Мередит обърка нещата. После се самоуби, с Дейвид едва не се избихме. Той дойде тук и започна да живее добре, а аз се превърнах в черната овца на града. Отхвърляха ме, започнах още повече да мизерствам, та се наложи и аз да напусна. - той се доближи до Катрин. - И заради кого? Заради Дейвид. Следя живота му на това място от известно време. Всичко това, което има... трябваше да бъде мое! 

Катрин не можеше да повярва на чутото. Тя не знаеше почти нищо за миналото на Дейвид, защото той не говореше за това, но думите на Иан... той ѝ причини това, защото изпитваше завист към Дейвид и онова, което е постигнал след ужасното си минало? Момичето беше бясно.
- Ти наистина си болен! - повиши тон тя. - Въвлече ме в това, защото не ти харесва какво е постигнал Дейвид след като е започнал наново? Вместо да изградиш своя живот, реши да рушиш неговия! Защо трябва аз да плащам цената?! 

- Не е ли забавно? - усмихна се Иан. - Още една жена, за която ще се обвинява до края на живота си. Той би понесъл останалото, но това не особено. Ако смятам да го убивам е добре да се е побъркал. 

Катрин все още беше ядосана, но не желаеше да провокира нещо в този. Надяваше се Дейвид да остане спокоен в ситуацията, а да не прибърза с действията си. 

- Вече мълчиш, чудесно. - засмя се Иан и отново извади кърпичката и я напои с етер. - Ако не знаех по-добре нямаше да те упоявам, но в момента, в който изляза от тази къща ще опиташ нещо глупаво.
Той упои отново Катрин и я зави с чаршафа, след което напусна къщата. Беше измислил как щеше да осъществи последната част от плана си, след което щеше да изпрати бележка на Дейвид. 

Иан бе упоил Катрин и около нея бе направил капан. Беше направил сложна мрежа от малки въжета, които минаваха из цялата стая, а Катрин бе в центъра на този кръг. Над главата ѝ бе вързан буркан с киселина, който можеше да се излее всеки момент. 
- Да видим Дейвид ще успее ли да те спаси навреме.
Мъжът разряза малко от въжето на буркана, нямаше да му даде шанс да я спаси толкова лесно. Той излезе отвън и затвори вратата, след което зачака скъпия му приятел да се появи. 

Дейвид дойде възможно най-бързо. Трябваше да убие този негодник веднъж за винаги.
- Къде е тя? 

Иан се подсмихна.
- О, ти дойде. - изрече той. - Как ти се сториха тези дни в пълна неизвестност? 

Дейвид изсумтя.
- Зле. - отвърна той. - Не знам какво си направил, но ефект имаше. Започнах да се съмнявам, че си в Еритос. Пусни Катрин, Иан. Тя няма нищо общо. 

- Малко е късно, не мислиш ли? - засмя се той. - Ще я спасиш, ако си достатъчно умен. 

Очите на Дейвид се разшириха. Беше притеснен.
- Какво си направил отново? Пусни я. Ето, дойдох. Тя не ти трябва. 

Иан сви рамене.
- Съжалявам, не е способна да си тръгне точно сега. Уредил си се добре. Чак е интересно как си успял. 

- Като всички останали - с труд. - отвърна Дейвид. - Заради това ли е всичко? Защото имам повече от теб? 

- Малко ли е? Бях толкова близо до това да имам хубав живот и сестра ти провали всичко. 

- Не намесвай Мери! - извика Дейвид. - Ти беше с онази жена в нашия дон, в собственото ѝ легло! Трябва да се засрамиш!

- Не виждам причина да правя това. Сестра ти беше досадна. - отвърна Иан. - И бедна. С Амелия можех да живея добре, но Мередит обърка всичко и Амелия ме заряза.