Изоставена къща

Двамата отново се сборичкаха. Иан успя да рани Дейвид в рамото. Дейвид извади камата от раната и успя да повали другия мъж на земята. Острието беше в ръцете на Дейвид и стоеше между двамата. 

Иан държеше ръцете на Дейвид. Камата беше на сантиметри от лицето му.
- Не можеш. Слаб си. 

- А ти си негодник! - извика Дейвид.
Той вложи цялата си останала сила и надви Иан. Острието на камата се заби в гърдите му. Ръцете на Иан все още го държаха, но после се отпуснаха.
- Това а задето нарани Мери и Катрин! 

Иан изплю малко кръв. Дишането му се накъса. 
- Мери и Катрин. - засмя се мъжът и усети как нещо го прониза. Дейвид явно го бе ранил още веднъж. - Аз ще си отида, но винаги ще съм в спомените ти, Дейвид. Не като приятел, а като онзи, който докосна най-скъпите ти същества. Никога няма да забравиш това. 

- Да, няма. Ще живея въпреки това! И един ден онова, което стори няма да донесе същата болка, както сега. Това е хубавото на времето - не лекува, но ти помага. - Дейвид го гледаше, докато на Иан му ставаше все по-трудно да диша. - Ти ще си просто минало, което никога няма да попречи на живота да продължи. И ще се погрижа за това! 

- Ще видим... тази работа. - Иан трудно си пое дъх.
Дейвид се бе отдръпнал от него и мъжът погледна към къщата.
- Върви. Докажи... че... - не довърши. Очите му останаха полуотворени, а тялото му се отпусна. 

Дейвид остана няколко секунди загледан в лицето на Иан. Сякаш ей сега щеше да стане и да си тръгне, както правеше. След като това не се случи, Дейвид се отправи към къщата. Вече не се чуваше много добре и трябваше да намери Катрин по-бързо. Той влезе вътре, но не я видя в първата стая, затова открехна вратата на втората. Очите му се разшириха от ужас. Какво беше това, по дяволите?
- Катрин! - извика той без да докосва въжетата. - Катрин, събуди се! 

Катрин се размърда и бавно отвори очи. В първия момент не можеше да различи какво вижда, но после започна да различава нещата. Намираше се в центъра на някаква мрежа, а зад нея беше Дейвид. Сълзи избиха в очите ѝ, когато го видя.
- Дейвид? Как? 

- Сега не е от значение. - отвърна той. - Знаеш ли какво е това? 

- Не. - отвърна тя и погледна нагоре. - Това изобщо не ми харесва. 

Дейвид въздъхна.
- Познавайки този негодник, това е някакъв капан. Обаче не виждам как да премина без да разрежа въжетата. - отвърна той.
Той огледа мястото по-добре, търсейки достатъчно широко пространство през което да премине, но такова нямаше.
- Дръж се, Катрин. Ще трябва да разчитаме на късмет.

Катрин отново вдигна глава нагоре и огледа въжето. Забеляза, че е разрязано.
- Дейвид, трябва да си бърз. Срязал е въжето и ако не успееш да си пробиеш път, то ще се скъса. - изрече момичето и забеляза как още няколко нишки от въжето се скъсаха. 

Дейвид не знаеше как да постъпи. Трябваше обаче да се заеме за работа. Чувстваше се слаб, а този капан изглежда щеше да нарани Катрин независимо какво можеше да направи. Той с трепереща ръка сряза едно от въжетата и си отдъхна, когато установи, че не задейства нищо.
- Докато аз се мъча тук, ти внимателно се опитай да се освободиш от въжетата около ръцете си. 

- Мислиш, че не съм пробвала ли? Толкова дни се мъчих, не става. - отвърна тя. 

Дейвид сряза още две от въжетата. Отдъхна си, когато не задейства капана, но тази работа беше бавна и рискова.
- За сега имаме късмет. 

- Не ми помага особено. - отвърна Катрин и отново вдигна поглед към буркана над главата си. - Това изобщо не ми харесва! 

- И на мен. - отвърна Дейвид и сряза още едно въже. - Обаче изглежда имаме някакъв късмет. Ако Елвира беше тук... това отдавна щеше да е свършило по възможно най-ужасния начин. 

- Защо намесваш Елвира в това? - нервно се изсмя Катрин. - И не се радвай, това въже скоро ще се скъса. Дейвид, трябва да направиш нещо сега! 

- По дяволите! - извика мъжът.
Той сряза наведнъж три въжета и изобщо не изчака да разбере какво можеше да се случи. Сряза още две, които направиха мрежата по-слаба и с цялата си сила той се втурна към Катрин. Избута стола за който бе вързана на една страна и в следващата секунда буркана падна. Счупи се и киселината се разля по пода, разяждайки го.
- О, мамка му. - някак облекчено изрече Дейвид. - Ранена ли си? 

- Не. - отвърна Катрин. - Не мисля, че ме докосна.
Тя чак сега забеляза бледото му лице и мътнеещия поглед.
- Ти си ранен. - изрече тя и очите ѝ се разшириха от тревога.