Търсене

Катрин продължи да хлипа във възглавницата. Защо тя трябваше да е обект на пободно унижение?

Тихите хлипания на Катрин попиваха във възглавницата. Макар и да бе с лечебна цел, чувството нещо отново да проникне в нея беше повече от отвратително.

Тялото на Катрин бе започнало да трепери, когато Силиа свали бельото ѝ. Момичето разтвори крака и стисна очи. Изпитваше смесица от чувства - унижение, страх и срам.

Катрин стисна още по-силно възглавницата и надигна леко глава. - Да.

Катрин съвсем леко се надигна, след което легна по корем на леглото. Тя придърпа възглавницата си и зарови лице в нея, стискайки я.

Катрин стисна очи и потрепери. Вярваше на Силиа, но не беше сигурна дали ще издържи това. - Д-добре. - тихо отвърна момичето.

Катрин сведе поглед. Не искаше да изпитва болки, нито пък да има проблеми заради това, че не е третирала раните. Тя засрамено погледна Силиа, сякаш я питаше какво ще следва.

Катрин бе започнала да идва на себе си, въпреки това обаче, нямаше желание за нищо. Не можеше сама да се погрижи за себе си, нямаше представа как. Знаеше, че Силиа е преминала през подобни неща, но не беше сигурна дали е…

Катрин нищо не каза. Продължи да се взира в нещо, дори не разбираше в какво. Надяваше се да може поне да заспи.

Катрин бе успяла да се изкъпе, въпреки болките в слабините си. Момичето излезе от банята и се облече в чисти дрехи, след което легна на леглото си и сви крака към корема си.

Катрин се потопи във ваната и затвори очи. Остана неподвижна няколко минути, след което взе гъбата, сапуниса я и започна да мие тялото си.

Катрин се качи в стаята си и съблече роклята си. Отиде в банята и напълни ваната си с вода. Не разбираше как има сили да прави това.

Катрин се върна до замъка си. Отвори входната врата и влезе вътре.

Катрин продължи да куца към дома си. Искаше да се прибере, само това.

Катрин изобщо не чуваше какво ѝ говорят. Розан и Силиа ѝ помогнаха да се облече, но момичето сякаш изобщо не беше там. След като ѝ помогнаха да се изправи, Катрин се подпря на стената и започна да върви напред.

Катрин леко отвори очи. Момичето отначало не знаеше къде се намира, но след като се огледа, тя си спомни за случилото се по-рано. Тя се обърна на една страна и повърна. Болката се завърна, напомняйки ѝ за ужаса, който бе…

Ушите на Катрин заглъхнаха. Виеше ѝ се свят. Не разбираше кой е този мъж, нито какво общо имаше с Дейвид. Тя не можеше да държи очите си отворени повече.

Катрин продължи тихо да хлипа. Слабините ѝ пулсираха от болка. Тя искаше да се прибере, само това.

Катрин изпищя през парцала. Сълзите тръгнаха да се стичат отново по лицето ѝ. С какво бе заслужила това?

Катрин застина. Хлипанията ѝ излизаха заглушени през парцала в устата ѝ.

- Не! - извика момичето и се опитваше да пропълзи нанякъде. - Не!

Катрин плачеше и дишаше тежко. Поне това бе приключило бързо. Момичето си пое дъх. - Моля ви, искам да се прибера. - подсмръкна тя.

Катрин извика и заплака по-силно. Болеше я ужасно, знаеше, че нещо не е наред.

Катрин не знаеше какво да направи. Не искаше да умре, но и не искаше да бъде насилена. - Моля ви, спрете! - извика тя.

Катрин с треперещи ръце измъкна връзките и му ги подаде. - Моля ви. - изхлипа тя. - Имайте милост.