Замъкът на графиня Катрин Таргариен

Принцесата внимателно повдигна нощницата на Катрин до кръста ѝ, след което внимателно смъкна и бельото ѝ.
- Може ли да разтвориш още малко краката си? 

Тялото на Катрин бе започнало да трепери, когато Силиа свали бельото ѝ. Момичето разтвори крака и стисна очи. Изпитваше смесица от чувства - унижение, страх и срам. 

Силиа вече виждаше по-добре външните наранявания. Бяха започнали да хващат корички, но тях щеше да третира последни.
- Започвам. - изрече принцесата и внимателно проникна в ануса на Катрин с клечката и я завъртя, за да може мехлемът хубаво да се разнесе из вътрешността.

Тихите хлипания на Катрин попиваха във възглавницата. Макар и да бе с лечебна цел, чувството нещо отново да проникне в нея беше повече от отвратително. 

Силиа внимателно извади клечката от Катрин и я остави върху кърпата, която бе сложила до себе си. После щеше да ги дезинфекцира. Вътрешните наранявания щяха да минат по-бавно. По марлите имаше кървави следи.
- И другата. - изрече принцесата и проникна във влагалището на Катрин с другата клечка, след което отново я завъртя, за да се разнесат мехлемите добре. 

Катрин продължи да хлипа във възглавницата. Защо тя трябваше да е обект на пободно унижение? 

Силиа извади и тази клечка. По нея също имаше следи от кръв. Принцесата сви устни. Негодникът, който бе причинил това на Катрин трябваше да бъде намерен.
- Сега ще намажа външните и приключвам.
Принцесата взе мехлема от шкафчето и заграби с пръст от него, след което внимателно го разнесе по ануса и влагалището на момичето. Вдигна обратно бельото ѝ и смъкна нощницата надолу.
- Готово. - изрече принцесата и побърза да покрие клечките с кърпата. - Ще се наложи да се повтаря поне още два-три дни по два пъти. - нямаше защо да ѝ спестява и това. 

Катрин продължи тихо да хлипа. Мехлемите я караха да усеща някаква приятна студенина. 

- Не си спала цяла вечер и знам, че не можеш. Отварата ще ти помогне да поспиш малко. 

Катрин се надигна леко и се обърна по гръб на леглото. Сълзи още се стичаха от очите ѝ.
- Каза, че се казва Иан. - започна момичето и стисна очи. - Заради Дейвид... Трябва да му предам съобщението, че Иан го търси. 

Силиа остана безизразна, но вътрешно беше бясна. Не разбираше хората. Защо всички нараняваха други, а не направо онези, с които имат проблем?
- Не е нужно да разказваш останалото. 
Въпреки това обаче, този Иан изглежда бе опасен. Знаеше, че Катрин няма никак да хареса идеята, но Дейвид трябваше да знае какво се случва.
- Дейвид трябва да научи. 

Катрин застина на мястото си. Хлипанията замряха. Сълзите спряха. Тя отново започна да се взира в една точка известно време.
- Не. - проговори накрая. 

Силиа добре я разбираше, но това не беше нещо, което може да се омаловажи.
- Иан още е тук. - изрече принцесата. - Дейвид трябва да знае. 

Катрин поклати глава. Не искаше Дейвид да пострада, но и не искаше да узнава какво бе станало с нея. 
- Не искам да знае. Не искам да ме вижда. 

- Не казах, че ще те карам да го виждаш. - изрече спокойно Силиа. - Това не променя факта, че той трябва да знае. 

- Не искам да ме вижда така. - изрече Катрин. 

- Няма да му разкажа какво е станало с теб. - изрече принцесата. - Наложително е да знае, че този човек е тук.
Принцесата тръгна към вратата на стаята.
- Розан е в стаята отсреща, ако имаш нужда от нещо.
Силиа излезе и затвори вратата, след което отиде да остави клечките. Нямаше да разкаже какво бе сторил този Иан с Катрин, но трябваше да предупреди Дейвид, че някой му мислеше злото. 

Силиа отново се бе погрижила за раните на Катрин, след което ѝ донесе малко вечеря - картофено пюре със зеленчуци.
- Ще го оставя тук. - изрече принцесата и остави подноса на нощното шкафче.

Катрин не беше сигурна, че може да яде, но макар и да не искаше да признае, трябваше да се храни. Силиа ѝ носеше по нещо, но момичето изобщо не докосваше храната. Тя с усилие се надигна да седне в леглото, след което взе подноса с храната. Загреба малка хапка с вилицата, не беше сигурна дали стомахът ѝ ще го понесе. Тя опита пюрето и изяде няколко хапки. Не искаше да се тормози, не искаше да тормози и Силиа да ѝ готви.
- Благодаря. - тихо изрече тя. 

Силиа бегло се усмихна. Знаеше, че Катрин няма да се възстанови бързо, но поне започваше да оцелява след станалото. 

Катрин леко бе извърнала глава. Изпитваше срам.
- Става ли по-лесно? - попита накрая тя. 

Силиа сви устни и седна на леглото. Нямаше защо да ѝ спестява истината. Спомените от собствените ѝ преживявания оживяваха, само докато я гледаше.
- Не. Първо оцеляваш ден за ден. После седмица за седмица. Накрая, осъзнаваш, че мислиш за станалото по-малко. - отвърна принцесата. - Имаше дни, в които не исках да ставам от леглото. Има дни, в които споменът за станалото е по-силен. 

Очите на Катрин се насълзиха. Не искаше да живее със спомените за станалото. 
- Не го ли преживя? 

- Не. Научих се да живея след него. - отвърна принцесата. - Вече си безвъзвратно променена, Катрин. Никога няма да бъдеш същата като преди, но можеш да бъдеш щастлива въпреки случилото се. 

Думите на Силиа я разтърсиха. Момичето се приведе напред и опря глава в рамото на принцесата. Сълзи потекоха от очите ѝ. Тя се разтрепери и изхлипа.