Замъкът на графиня Катрин Таргариен

Силиа обви с ръка тялото на Катрин. Нямаше да я окуражава нито да се успокои, нито щеше да ѝ говори, че всичко ще е наред. Нямаше да е, за известен период от време.

Катрин снощи бе успяла да поспи, благодарение на отварата, която ѝ оставиха. Днес вече прекрачи прага на стаята си, която бе започнала да се превръща в нейна клетка. Бяха закусили в трапезарията, а след това се оттеглиха да пият чай на една от терасите. Времето навън беше хубаво, пълната противиположност на онова, което беше в Катрин. Светът сякаш не се интересуваше от болката, която тя изпитва. Продължаваше да функционира въпреки това.
- Аз като света ли съм? 

Силиа вдигна поглед от чашата си чай. Не разбираше съвсем какво я пита Катрин.
- Какво имаш предвид? 

- Погледни времето навън. Вчера беше мрачно, днес пече слънце. Всичко се случва, както трябва. Светът не спира, не спрях и аз. - отвърна момичето и отпи от чая си. - Кога спираш да мислиш за това? 

- В началото мислиш постоянно за станалото. Постоянно е пред очите ти, обсебва спомените ти, сънищата. После се сещаш по няколко пъти на ден, след това по няколко пъти на седмица. Не е защото забравяш, а защото животът постепенно заема повече място от травмата. - отвърна принцесата. - Ти си светът. Не спираш да функционираш заради това. 

- Как ще допусна някого близо до себе си отново? - отпи още една глътка от чая. 

- Постепенно. - отвърна принцесата. - Сега не мисли за това. Днес постигна много - излезе извън стаята, закуси, спа макар и малко. Това са малки победи. 

Катрин се вгледа в Силиа за момент. Нещо я накара да си спомни онзи ден на брега, когато бе убила онова чудовище и откри Силиа лежаща на брега. Тогава ѝ се развика и ѝ каза да се подложи на лечение заради опиума. Беше ѝ казала, че не разбира през какво преминава и след като изпита същото на собствения си гръб... почувства се виновна.
- Дори не знам с какво съм заслужила помощта ти. Онзи ден на плажа ти наговорих ужасни неща. 

Принцесата тъкмо щеше да отпие от чая си, когато Катрин изрече това. Тя не беше подготвена за подобни думи, нито разбираше защо Катрин мести фокуса към нейните проблеми.
- Не се тревожи за това, Катрин. - изрече принцесата, въпреки че наистина я болеше, че никой не ѝ вярва. 

- Мислех, че го казвам, за да ти помогна. Дори не поставих под съмнение ситуацията. - отвърна момичето.

- Не си само ти. - изрече принцесата. Не виждаше причина да увърта и да твърди, че всичко е наред. - Почти никой не ми вярва. 

- Наистина съжалявам за думите си.
Предполагаше колко е наранена Силиа от отдръпването на останалите. Самата тя също ѝ бе обърнала гръб и въпреки това, принцесата ѝ помагаше. Очите на момичето се насълзиха и тя отпи от чая си. 

- Няма за какво да съжаляваш, Катрин. - изрече принцесата.
Не че не се разбираше добре с Катрин, но те отдавна не бяха чак толкова близки. Силиа я болеше повече от отдръпването на Елвира. Не можеше да мисли сега за отношенията си с другите. Тя отпи от чая си.
- Това са неща за друг ден. - промълви принцесата и погледна към гледката от терасата. 

Дейвид дойде до дома на Катрин и започна да блъска по входната врата. Нямаше да си тръгне от тук, докато не му кажеха какво бе станало. 

Силиа бе близо до входната врата и реши да отвори. Принцесата не беше особено изненадана да завари Дейвид.
- Какво правиш тук? - изрече тя. - Казах ти, че Катрин не иска да те вижда сега. 

Дейвид изсумтя. Все повече се убеждаваше, че станалото с Катрин е много сериозно.
- Дръпни се. - изрече той и избута Силиа настрани, сетне си преправи път и тръгна по коридора на замъка. 

Силиа съжали, че е изпратила Розан към крепостта Минамото. Определено имаше нужда от нея сега. Тя настигна Дейвид и го хвана за ръкава, опитвайки се да го спре.
- Тя ще ти каже, когато е готова. - принцесата се постара да не повишава тон. 

Дейвид продължи да върви, но Силиа го забавяше. В поредния път, опитвайки да се отскубне от нея, той я избута на земята. Беше ядосан и притеснен. Той си пое дълбоко въздух. Силиа не беше виновна с нищо, за да заслужи подобно отношение от негова страна. Мъжът побърза да ѝ помогне да се изправи.
- Не ме спирай. - изрече той и продължи да върви. 

Силиа изтупа роклята си. 
- Няма да я доближаваш. Ще останеш до вратата и ще чакаш там. - изрече принцесата и заведе Дейвид до терасата, където беше Катрин.
Принцесата посочи вратата и остана на мястото си. Щеше да остане тук, в случай че Дейвид реши да прекрачи границата. 

Дейвид преглътна и доближи вратата към терасата. Той прекрачи прага и остана на мястото си. Стъписа се, когато видя избледняващите наранявания по лицето на Катрин.
- Катрин? - изрече той. 

Момичето извърна глава от срам. Не можеше да погледне Дейвид в очите. Защо се беше появил? 

Опасенията на Дейвид станаха реалност. Тя никога не избягваше погледа му, нито пък е изглеждала толкова съкрушена.
- Защо не пожела да ми кажеш? 

Катрин затвори очи за миг. Чувстваше се гневна.
- Защо? Нещо щеше да промениш ли?
Тя избухна. Натрупалият се гняв в нея заради тази несправедливост най-сетне излезе на повърхността. Момичето захвърли чашата си на земята, сетне се надигна и преобърна масата.
- Ние не сме заедно, Дейвид! От толкова време няма нищо между нас, а накрая аз бях тази, която пострада заради вражда, която дори не е моя! - изкрещя момичето. 

Дейвид сви устни. Трябваше внимателно да подбира думите си, не искаше да нарани Катрин ненужно, а само преди дни я беше обвинил, че може да си измисля.
- Знам. - изрече накрая, стараейки се да изглежда спокоен. - Не знам какво е да си на твое място, но знам, че си права.
Катрин наистина не заслужаваше подобна участ. Болеше го от това да знае, че той е причината да я нападнат. Тя не знаеше нищо за Иан, за враждата им и въпреки това стана жертва в нея. Наистина несправедливо.
- Ако можех да върна времето, щях. - бе единственото, което можеше да каже в този момент. 

- Но не можеш. - изрече тя и го погледна.