Замъкът на графиня Катрин Таргариен

Силиа остана безизразна, но вътрешно беше бясна. Не разбираше хората. Защо всички нараняваха други, а не направо онези, с които имат проблем?
- Не е нужно да разказваш останалото. 
Въпреки това обаче, този Иан изглежда бе опасен. Знаеше, че Катрин няма никак да хареса идеята, но Дейвид трябваше да знае какво се случва.
- Дейвид трябва да научи. 

Катрин застина на мястото си. Хлипанията замряха. Сълзите спряха. Тя отново започна да се взира в една точка известно време.
- Не. - проговори накрая. 

Силиа добре я разбираше, но това не беше нещо, което може да се омаловажи.
- Иан още е тук. - изрече принцесата. - Дейвид трябва да знае. 

Катрин поклати глава. Не искаше Дейвид да пострада, но и не искаше да узнава какво бе станало с нея. 
- Не искам да знае. Не искам да ме вижда. 

- Не казах, че ще те карам да го виждаш. - изрече спокойно Силиа. - Това не променя факта, че той трябва да знае. 

- Не искам да ме вижда така. - изрече Катрин. 

- Няма да му разкажа какво е станало с теб. - изрече принцесата. - Наложително е да знае, че този човек е тук.
Принцесата тръгна към вратата на стаята.
- Розан е в стаята отсреща, ако имаш нужда от нещо.
Силиа излезе и затвори вратата, след което отиде да остави клечките. Нямаше да разкаже какво бе сторил този Иан с Катрин, но трябваше да предупреди Дейвид, че някой му мислеше злото. 

Силиа отново се бе погрижила за раните на Катрин, след което ѝ донесе малко вечеря - картофено пюре със зеленчуци.
- Ще го оставя тук. - изрече принцесата и остави подноса на нощното шкафче.

Катрин не беше сигурна, че може да яде, но макар и да не искаше да признае, трябваше да се храни. Силиа ѝ носеше по нещо, но момичето изобщо не докосваше храната. Тя с усилие се надигна да седне в леглото, след което взе подноса с храната. Загреба малка хапка с вилицата, не беше сигурна дали стомахът ѝ ще го понесе. Тя опита пюрето и изяде няколко хапки. Не искаше да се тормози, не искаше да тормози и Силиа да ѝ готви.
- Благодаря. - тихо изрече тя. 

Силиа бегло се усмихна. Знаеше, че Катрин няма да се възстанови бързо, но поне започваше да оцелява след станалото. 

Катрин леко бе извърнала глава. Изпитваше срам.
- Става ли по-лесно? - попита накрая тя. 

Силиа сви устни и седна на леглото. Нямаше защо да ѝ спестява истината. Спомените от собствените ѝ преживявания оживяваха, само докато я гледаше.
- Не. Първо оцеляваш ден за ден. После седмица за седмица. Накрая, осъзнаваш, че мислиш за станалото по-малко. - отвърна принцесата. - Имаше дни, в които не исках да ставам от леглото. Има дни, в които споменът за станалото е по-силен. 

Очите на Катрин се насълзиха. Не искаше да живее със спомените за станалото. 
- Не го ли преживя? 

- Не. Научих се да живея след него. - отвърна принцесата. - Вече си безвъзвратно променена, Катрин. Никога няма да бъдеш същата като преди, но можеш да бъдеш щастлива въпреки случилото се. 

Думите на Силиа я разтърсиха. Момичето се приведе напред и опря глава в рамото на принцесата. Сълзи потекоха от очите ѝ. Тя се разтрепери и изхлипа.  

Силиа обви с ръка тялото на Катрин. Нямаше да я окуражава нито да се успокои, нито щеше да ѝ говори, че всичко ще е наред. Нямаше да е, за известен период от време.

Катрин снощи бе успяла да поспи, благодарение на отварата, която ѝ оставиха. Днес вече прекрачи прага на стаята си, която бе започнала да се превръща в нейна клетка. Бяха закусили в трапезарията, а след това се оттеглиха да пият чай на една от терасите. Времето навън беше хубаво, пълната противиположност на онова, което беше в Катрин. Светът сякаш не се интересуваше от болката, която тя изпитва. Продължаваше да функционира въпреки това.
- Аз като света ли съм? 

Силиа вдигна поглед от чашата си чай. Не разбираше съвсем какво я пита Катрин.
- Какво имаш предвид? 

- Погледни времето навън. Вчера беше мрачно, днес пече слънце. Всичко се случва, както трябва. Светът не спира, не спрях и аз. - отвърна момичето и отпи от чая си. - Кога спираш да мислиш за това? 

- В началото мислиш постоянно за станалото. Постоянно е пред очите ти, обсебва спомените ти, сънищата. После се сещаш по няколко пъти на ден, след това по няколко пъти на седмица. Не е защото забравяш, а защото животът постепенно заема повече място от травмата. - отвърна принцесата. - Ти си светът. Не спираш да функционираш заради това.