Замъкът на графиня Катрин Таргариен

Ужасно познато чувство се зароди в гърдите му и раменете му се отпуснаха. Пълно безсилие. Последно се чувстваше така, когато молбите сестра му да се върне обратно при него, така и не я достигнаха.
- Не дойдох да се оправдавам. - изрече той и след известна пауза добави: - Дойдох да те видя.

Катрин отново извърна глава от срам. 
- Вече го направи. - отвърна тя. 

Дейвид си пое дъх. Катрин криеше болката си зад срам и гняв, но не искаше да го прави пред него.
- Ядосвай се, крещи, но пред мен не се преструвай, че не те боли. - изрече той и на върха на езика му беше да каже, че съжалява, но Катрин нямаше нужда от това. - Ще се видим отново.
Той се върна обратно в замъка, хвърли поглед към Силиа, сетне продължи към изхода. Щеше да открие Иан и да му потърси сметка за това.

Катрин седна на пода. Не беше толкова гневна, но беше изморена. 

Силиа излезе на терасата и завари Катрин на пода. Изглеждаше уморена. Принцесата знаеше как мина срещата, нямаше нужда да пита. Тя приклекна и започна да събира парчетата от счупената чаша. 

- Той... остана. - проговори Катрин без да вдига поглед от ръцете в скута си. - Не ме гледаше със съжаление, нито искаше да знае какво точно се е случило. Изглеждаше виновен. 
И това я ядосваше още повече. Тя обвиняваше и двамата, че са я въвлекли в нещо, за което тя не знаеше нищо. Дейвид не трябваше да ѝ показва, че го е грижа. Щеше да бъде много по-лесно да крещи и да го обвинява. 

Силиа не знаеше нищо за този Иан, нито за враждата му с Дейвид. Знаеше обаче, че двамата с Катрин са негови жертви, не е само тя.
- Той също страда заради това. - изрече тя и се сети за Крисчън и проклетият нападател, който не можеха да намерят. - Гневът ти към него е разбираем, но не напълно рационален. 
Принцесата изхвърли счупената чаша и тръгна да вдига масата. 

Катрин се надигна от земята и помогна на Силиа с масата. Оставиха я на мястото ѝ, след което момичето прегърна принцесата.
- Благодаря, че си тук, Силиа. Нямаше да мога да се справя с нищо без помощ. - изрече тя. - Ще отида да си почина.
 

Силиа кимна и въздъхна, след като Катрин се оттегли. Кой знае какво щеше да стане, ако с Розан не я бяха намерили в онази уличка. Принцесата също смяташе да си почине. Тя тръгна към стаята, която с Розан заеха. По пътя започна да ѝ се вие свят и ушите ѝ да пищят. Не разбираше какво ѝ става, но продължи да върви. Влезе в стаята и отиде до банята, за да наплиска лицето си. Тя реши да седне за момент, черни петна започнаха да играят пред очите ѝ. Усети нещо да се стича от носа ѝ и докосна мястото - кръв.
- Какво?
Стаята продължи да се върти и принцесата накрая се свлече върху плочките. 

Розан се прибра. Пътят, който намери бе наистина доста по-бърз. Жената искаше да се изкъпе и да си почине малко. Тя отвори вратата на стаята и забеляза, че Силиа я няма. Добре, явно беше излязла. Наемната убийца реши да напълни ваната с вода и да си приготви чисти дрехи. Тя се отправи към банята и очите ѝ се разшириха от ужас, когато видя просналата се Силиа на пода. От носа ѝ бе текло кръв.
- Силиа! - извика тя и грубо я разтърси, за да се събуди. - Силиа, събуди се! 

Силиа рязко отвори очи и първоначално се стъписа да види Розан. Принцесата се огледа наоколо.
- Аз... какво се случи? - попита принцесата и се надигна до седнало положение. 

- Ти ми кажи! - изрече Розан. - Какво е станало с теб? 

- Не съм сигурна. - отвърна принцесата. - Бях при Катрин, после решихме да си починем и докато вървях ми се зави свят. Дойдох тук и не помня останалото.
Силиа се надигна с помощта на Розан и изми кръвта от лицето си. Не беше сигурна какво се случва с нея.
- Чувствам се добре. 

Розан сви устни.
- Не знам дали не е лоша идея да повикаме Мели за всеки случай. - изрече жената и реши да ѝ съобщи наученото от Орландо. - Говорих с Орландо, ще проучи нещата. Има вероятност корабът да е бил нападнат от организацията на Сантяго, но Орландо каза, че ще им каже да не закачат повече корабите ти. Другата седмица ще получа окончателна информация, което ще ме накара да се върна във вилата ти, за да чакам. 

- Това е добра новина, донякъде. - съобщи Силиа и забеляза притеснението върху лицето на Розан. - Какво има? 

- Не знам дали е добра идея да те оставям сама тук, докато чакам. Почувствала си се зле, никой не те е видял. - отвърна жената. 

- Добре съм. - изрече Силиа и излезе от банята. - Стресът от станалото с кораба, парите които ще изгубя заради това, станалото с Катрин... тези неща оказват влияние. Ще се оправя, не е нужно да се тревожиш за мен. 

- Както кажеш. - сви рамене Розан.
Не ѝ се нравеше особено тази идея да я остави сама, но за момента се налагаше. Ако видеше това да се повтаря, определено трябваше да я заведе при Мели. 

Иан разбра къде живее тази Катрин и реши да я навести. Дейвид нищо интересно не вършеше, освен да се напива от сутрин до вечер. Мъжът не подозираше, че в дома на момичето има и други хора. Бе избрал да дойде по тъмно, никой нямаше да успее да го познае. Той извади шишенцето с етер, което си купи и напои една кърпичка с течността, след което почука на вратата.

Силиа се бе приготвила за лягане, но нямаше вода, затова бе слязла да си напълни в една кана. Докато вървеше към стаята си, принцесата чу почукването. Робите вече си бяха легнали, нямаше кой да отвори. Пък и вероятно беше Розан. Принцесата остави каната с водата на етажерката и отвори вратата, след което се изненада. Едва можеше да види лицето на мъжа пред себе си, навън беше доста тъмно, но не ѝ се стори познат.
- Вие кой сте? Кого търсите в този час?