Партито на Катрин

Далия се замисли.
- От друга страна си права, да. Слугата на Арус го хвалят из кралството, така че ще е прекалено осезаема разлика, дори за малоумница като нея.

- Познавайки Арус, убеден съм че го прави нарочно. - отвърна Крисчън с насмешка. - Бих повярвал, че иска да се отърве от мен, но надали би искал да се отърве от нея. - той хвърли поглед към Беатрис.

"То е осезаема разлика за всеки. Не съм пробвала да се самозадоволявам с кутрето си, но като го гледам... нищо няма да изпитам със сигурност."

- Факт е, че не идва да ни помогне, мислех че сте приятели. - отвърна жената.

- Със сигурност, но пиклата си го заслужава. - отвърна Далия.

Силиа сви рамене.
- Не знам. Тя е красива, спор няма и познавайки Арус, хвърлил ѝ е око. - засмя се тя, сетне стана сериозна по-скоро на шега. - Ами ако е умрял?

Крисчън въздъхна.
- Понякога. Като се прибера ще се разправям с него. - засмя се отново той, сетне се обърна към Силиа. - Силиа, не ми давай такива напразни надежди, моля те. Не бива да мислиш винаги за най-хубавото. - продължи да се смее Крисчън.

"Да, но като я знам този и последния мъж на света да е, тя няма да тръгне с него." въздъхна Лилит.

- Знам ли? - сви рамене Далия. - Тя е точно толкова тъпа.

- Той знае ли, че тайно се молиш за смъртта му? - продължи да се смее принцесата.

- Разбира се, аз съвсем явно се моля за нея. - с насмешка отвърна мъжът. - Уви, работата ми предполага да продължа да се грижа Смъртта все така да не го прибира.

"Да, но не изглежда да проявява интерес към други мъже, освен Крисчън. Колко пъти ѝ предлагах да я запозная с наистина чаровни и опитни мъже, но уви, не иска.", отвърна Лилит.

- Каква ирония само. - засмя се Силиа.

Афсол дочу разговора на Силиа и Крисчън и въздъхна тежко. Не, не, имаше нужда от спокойствие, не можеше да им позволи да се чукат под покрива му.
- Вие в замъка ми ли смятате да се оправяте?

- Разбира се, че няма да иска. Тя винаги отказва помощта, когато ѝ бъде предложена. - изсумтя Далия.

Крисчън понечи да отвърне на Силиа, но думите на брат ѝ го сепнаха.
- Моля? - изненадано възкликна мъжът.

Силиа невярващо изгледа брат си.
- В стаята ми ще сме. Проблем ли има?

- Да? Живущите в замъка ми имат нужда от спокойствие, каквото вие няма да им осигурите. - отвърна Афсол. - Шумни сте, Силио.

- Прощавай, не знаех, че е проблем. - отвърна Крисчън.

Силиа стисна ръце в юмруци. Нямаше да остави този шанс да ѝ се изплъзне.
- Ти наред ли си? Да ни подслушваш случайно? Твоята стая е в края на коридора, поне десет стаи далеч от моята. Как така чуваш и шумим? - изрече ядно принцесата. - Ако някой ще се оплаква, то това ще е Сандреа, не ти.

Елвира се плесна по челото и се доближи до Афсол.
- Не го слушай, Силиа, изплискал е съвсем легена. - изсумтя жената и се обърна към принца. - Остави ги на мира, нищо не ти правят. Пък и не са виновни те, че страдаш за несъществуващи неща.

- Няма да стане в моя замък. - изрече Афсол.

Силиа ядно изсумтя.
- Добре, дядо, ще идем в моя. Не е като да нямам терен. - изрече принцесата. - Трябва да говоря с Матилда да вземе да те приеме в лудницата, май вече имаш нужда.

Крисчън сви рамене. Така или иначе в Еритос имаше и други места, където можеха да идат, ако пожелаят. Досега братът на Силиа не беше изразявал недоволство, нямаше представа че има проблем с подобно нещо. Дори Арус никога не се беше оплаквал от приятелките му, макар и стаите им да бяха доста близо една до друга. В Еритос наистина обръщаха внимание на странни неща.

Принцът се усмихна.
- Така е по-приемливо.