Офисът на Матилда

Силиа бе при Матилда, както бе обещала. Седеше в мекото кресло, до нея имаше чаша чай, която вече изстиваше, но принцесата не можеше да намери сили в себе си да започне историята си. Не искаше Матилда да я помисли за луда, нито да твърди неща, които не са истина. Тя нервно си играеше с пръстите си, гледайки през прозореца. 

Матилда се усмихна бегло и отпи от чая си.
- Изглежда е нещо много сериозно. - започна с мек глас тя. - Хайде, разкажи ми.
Жената бе извадила тефтера си, както и химикалка, за да си води записки. Силиа преди бързо започваше да говори, сега доста се чудеше дали да започне. Жената присви устни, бе леко притеснена от поведението ѝ.

- Не знам как да започна. - пое си дъх Силиа. - Ако го разкажа така, както се случи... ще ми сложиш усмирителната риза.

Матилда леко се усмихна.
- Вярвам, че няма да се наложи. - изрече тя. - Започни от там, откъдето искаш. 

Силиа отпи от чая си и отново започна да гледа през прозореца.
- Виждах Крис. - шепнешком отвърна тя. - Беше същият - визията, фигурата, гласът, пръстите му... Но не беше той.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
- Няма как да е.

Матилда присви очи и записа каквото ѝ бе казано. Това определено не отиваше на добре.
- А какво те кара да вярваш, че не е той? - попита тя. 

Силиа сви устни.
- Познавам го. Той не би... - тя погледна Матилда. - Той никога не би ме наранил. Споменът обаче е толкова ясен. Виждам лицето му, когато опитвам да заспя. Смехът му кънти в ушите ми. Ужасих се, когато го видях. Колкото и да си повтарям, че това не е истина, нещо в мен крещи, че е точно обратното. 

Матилда записа и това. Изобщо не звучеше добре.
- Това понякога се случва след подобна травма - особено когато споменът е с човек, когото обичаш. - изрече жената и започна да записва други неща в тефтера си, след което ги огради.
От разказите на Силиа за Крисчън, тя бе разбрала, че той не би наранил някого, още повече жени, по такъв начин. Имаше нещо много гнило тук и терапевтката изписа още няколко неща под ограденото.
- Ще те попитам нещо, но искам да си честна с мен. Крисчън беше ли пиян, когато те посети? Или ти да си взела нещо - опиум или друг опиат. Важно е.

Силиа поклати глава.
- Не съм. Заклевам се, не съм взимала нищо. Бях на вечеря с братята си, пих съвсем малко бяло вино. Знаеш толеранса ми към алкохол. - изрече тя и въздъхна. - Не усетих алкохол в дъха на Крис, нито изглеждаше да е взимал нещо. 

Матилда задраска някои от записките си.
- Добре. - присви устни тя. - Значи говорим за друг вид субстанция. Ти помниш станалото, ще предположа, че Крисчън не. Тогава...
Жената задраска още няколко реда.
- Чувала ли си за отвара на объркания ум или сребърен прах?

- Мели ми разказа за отварата на объркания ум. Мисля, че някой е дал подобна на Крис и му е наредил да ми стори това. Той е открил следа, че нещо е било купено от Шиера. Купувачът е от Еритос, но не е могъл да се сдобие с името му. - отвърна Силиа.

- Разбирам. Сребърният прах е по-различен. Подчинява логиката, морала и инстинктите. Ако има още малко примеси може да изманипулира сетивата ти. Може да виждаш и чуваш онзи, когото поискаш. - Матилда отново започна да записва някакви неща.
Имаше известни съмнения, че обучен наемен убиец като Крисчън, който е живял в Шиера ще стане жертва на подобни субстанции. Жената все повече се убеждаваше, че именно Силиа е жертвата на нещо като сребърен прах.
- Няма да те тормозя с въпроси относно субстанцията и купувачът. - изрече накрая Матилда. - Дори и двамата да сте били под влияние на нещо, това не променя факта, че си станала жертва на насилие, и че болката ти е реална.
Матилда записа още нещо в тефтера си.
- Правилно ли предполагам, че желаеш да възвърнеш отношенията си с Крисчън? 

Силиа все още размишляваше над първите думи на Матилда. Не бе чувала за този сребърен прах, ситуацията още повече започваше да се заплита.
- Искам, но не съм сигурна, че е възможно. - тихо изрече принцесата. 

Матилда се усмихна леко.
- Разбира се, че е възможно. - изрече тя. - Ще трябва да научиш тялото си, че той не е опасен.

- Как се прави това? - попита Силиа със смесица от надежда и страх. 

- Бавно. С малки, сигурни стъпки. Не с думи, а с усещания. - леко се усмихна Матилда. - Ще започнеш с това да си върнеш правото да решаваш - кога, как и колко близост искаш. Всеки път щом го видиш и избереш да останеш, това ще е нов спомен. Истински, а не отровен от нещо.
Матилда я погледна топло.
- С времето новите спомени ще станат по-силни от стария. 

Силиа извърна поглед и го заби в земята.
- А ако никога не се получи? 

- Тогава ще те науча как да го виждаш, дори и с болката. Няма да я изтриеш, но можеш да я превърнеш в нещо, което няма да те управлява. Болката ще стане част от историята, не от живота ти. - нежно отвърна Матилда. 

Силиа се загледа в ръцете си. Страхуваше се някой да не ѝ отнеме надеждата, която започна да се надига в сърцето ѝ.