Офисът на Матилда

Силиа сведе глава.
- Беше смесица от чувства, но предимно се чувствах предадена и много разочарована. - тихо отвърна тя. - Чувствам се така, сякаш ми отнеха още нещо.

Матилда я наблюдаваше внимателно и остави думите да се настанят в тишината, докато си водеше записките. После проговори спокойно:
- Когато казваш "още нещо" звучи сякаш си изгубила толкова много и това е било последният удар. - наклони глава жената. - Би ли споделила какво усещаш, че ти е било отнето? Поверителността? Контролът над собствената ти история? Или нещо друго?

Силиа изхлипа.
- Сякаш ми изтръгнаха доверието в него. Крисчън е един от малкото хора, на които вярвам. И след това... сякаш не мога да го правя повече.

Матилда записа и това, сетне се наклони леко напред.
- Разбирам. Когато доверието е било едно от малкото неща, които си имала като сигурност, загубата му може да се усеща като вторично предателство. - отвърна жената. - Понякога, след травма, нуждата от доверие и страхът от него вървят ръка за ръка. Ще те питам нещо, което не е лесно, но може да ни помогне - когато си помислиш за Крисчън сега - кое чувство идва първо? Болката от това, което е направил, или страхът, че няма да можеш отново да му повярваш? Не бързай да отговаряш.

Силиа се замисли за момент. 
- Страхът, че може да не мога да му се доверявам, както преди. - отвърна тихо Силиа. - Свикнала съм да ми забиват нож в гърба.

Матилда кимна бавно. Погледът ѝ остана мек, но ясен - не съжалителен, а разбиращ.
- Този страх е напълно естествен. Когато хората, на които сме вярвали ни предадат - дори без лош умисъл - умът започва да вижда всеки следващ човек като потенциален източник на болка. - изрече тя и записа още неща в тефтера си. - Сега, когато мислиш за Крисчън вярваш ли, че той е искал да те предаде, или по-скоро е бил невнимателен към това колко ще те нарани, ако историята излезе наяве?

Силиа вдигна глава и погледна Матилда.
- Не знам. Когато го конфронтирах за това, че е разказал на Нана той отвърна, че го е направил, за да може да остане в имението ѝ. Направил го с идеята да предотврати Далия или Арус да научат. Нана му била обещала да не разказва, но вече знаем, че не е така. - тежко въздъхна принцесата.

Матилда слушаше мълчаливо с леко наклонена глава и свити устни. 
- Разбирам. - изрече тя след кратка пауза. - Той е мислел, че действа, за да те защити, а в крайна сметка е направил нещо, което те е наранило повече.
Матилда отново се приготви да пише.
- Когато чу обяснението му какво почувства? Повече болка от самото предателство или гняв, че той не е разбрал колко крехко е било доверието ти в онзи момент? 

Силиа сведе поглед.
- Когато Арус дойде да пита дали е истина, чувствах предимно разочарование. Когато стигнах дома на Нана изпитвах гняв. - изрече тя и очите ѝ се насълзиха отново. - Ще мога ли да му вярвам отново?

Матилда замълча за няколко секунди, онзи миг на тишина, в който болката има пространство да диша.
- Не мога да ти обещая кога. - тихо отвърна тя. - Доверието не е нещо, което се връща просто така - то се гради камък по камък. 
Матилда записа нещо, сетне погледна Силиа и се усмихна топло.
- Това, че си тук и питаш "дали ще мога" вече показва, че част от теб иска да му повярва. Това е начало. - жената наклони глава. - Какво, според теб, би ти помогнало да почувстваш, че той наистина разбира колко те е наранил?

- Не знам, наистина. - отвърна принцесата. - Може би ако поговорим, но не знам как ще стане без да се ужасявам от присъствието му. Не ми я ясно и защо е решил да "мълчи" при Нана, можеше да го прави и в имението на Арус. Не съм сигурна около тези обстоятелства.

Матилда кимна бавно. Погледът ѝ остана спокоен, уравновесен - даващ усещане за безопасност. 
- Нека не търсим още отговорите за Крисчън. Нека първо разберем теб самата. - меко изрече тя. - Какво изпитваш, когато го виждаш - не мислите, не разсъжденията, а първото, което идва в тялото ти? 

Силиа въздъхна.
- След нападението съм го засичала точно два пъти. Единият път беше в таверната, тогава бях ужасена от срещата ни. Вторият път бе, когато отидох в имението на Нана. Тогава бях гневна и не изпитвах страх или ужас.

Матилда леко повдига вежди — не от изненада, а от интерес, от вниманието на човек, който улавя важна нишка.
- Много интересно, че тогава не си изпитала страх, а само гняв. - гласът ѝ е тих, но има сила в него. - Гневът понякога се появява, когато започваме да си връщаме контрола, когато подсъзнателно усещаме, че вече не сме безсилни.
Тя замълчава за миг, после пита внимателно:
- Ако си представиш, че някой ден отново застанеш срещу него - но без страха и гнева - как би искала да се чувстваш тогава?

Силиа се замисли за миг.
- Искам да съм спокойна и сигурна в себе си. - отвърна тя. - Не искам да изпитвам страх и ужас към него.

Матилда се усмихна топло.
- Това е чудесна цел, Силиа. Спокойствието и усещането за сигурност не идват за един ден, но вече знаеш какво искаш - и това е първата стъпка. 
Матилда затвори тефтера си и го остави на бюрото.
- В края на днешната сесия, искам да запомниш едно: когато работиш върху доверието и спокойствието си започни с малки моменти. Всеки път, когато усетиш страха или гнева, спри за миг, поеми дъх и си кажи: "Мога да съм спокойна тук и сега, без значение от миналото."
Тя се изправи от мястото си и добави: 
- Това е първият камък към изграждане на доверие - към теб и другите. На следващата ни среща ще обсъдим следващите стъпки.

- Благодаря ти! - изрече Силиа и си тръгна.
Съзнанието ѝ наистина се разтоварваше след разговорите с тази жена. Надяваше се да успее отново да се чувства добре в компанията на Крисчън, така щеше да натрие носа на онзи извършител и да му покаже, че престъплението му не може да я разтърси. 

Силиа влезе в офиса на Матилда. Принцесата трябваше да говори с нея, за да се подготви за партито.
- Страховете ми един след друг се сбъдват. Братята ми и обкръжението на Арус разбраха за станалото, а сега остава и другите да разберат. - въздъхна Силиа, след което остави поканата за парти пред Матилда. - Не искам съжалението на никого, нито още хора да наливат масло в огъня.

Матилда поглежда поканата, после Силиа — внимателно, изслушвайки я. Когато Силиа замълчава, терапевтката издишва бавно, с онзи спокоен тон, който сякаш изравнява въздуха в стаята.
- Разбирам защо това те тревожи, Силиа. — гласът ѝ е мек, но ясен. — Когато една такава история започне да се носи, най-болезненото не е самото говорене на хората, а чувството, че губиш контрол върху нещо толкова лично.
Тя допира върховете на пръстите си, мислейки за миг.
— Парти като това може да е трудна сцена. Ще има погледи, шепоти... може би и въпроси, на които нямаш намерение да отговаряш. Но може да бъде и възможност — не да се обясняваш, а да покажеш, че това не ти пречи да си тази, която си.
Матилда спря, за да запише някои неща.
— Кое те притеснява най-много за това събиране — самите хора, разговорите, или мисълта, че може да срещнеш Крисчън там?

Силиа си пое дъх.
- Знам, че ще се срещнем там. Даже се надявам да се случи, за да му кажа каква информация ни даде за извършителя. - отвърна Силиа. - От друга страна, не искам да ме е страх да стоя в компанията му. Няма да съм му гневна, за да се чувствам безстрашна. Ще се чувствам ужасена, макар и изобщо да не го искам. - изрече Силиа и очите ѝ се насълзиха. - Знам, че не е виновен, но не знам защо се разкъсвам между виновен и невинен. Защо правя това?

Матилда се приведе напред. Гласът ѝ стана тих, но остана ясен - тон, в който няма нито укор, нито съмнение.
- Умът и тялото ти още не вървят заедно, Силиа. - отвърна Матилда. - Умът ти знае, че Крисчън не е виновен. Разбира го логично. Тялото ти... то пази спомена. То помни гласа, усещането, образа. И реагира така, сякаш всичко ще се повтори.
Жената погледна Силиа, за да се увери, че думите ѝ стигат до нея.
- Не е твоя вината. Това е начин, по който травмата се защитава - като смесва реалност с минало, докато не се почувства в безопасност. - Матилда се облегна назад. - Не се бори с това разкъсване. Когато го усетиш си повтаряй, че тялото ти не е достигнало ума ти. Когато го видиш на партито не се насилвай да бъдеш смела, просто бъди. 

Силиа сведе глава.
- Не искам да се чувствам ужасена, когато го гледам в очите или стоя край него, нито да треперя. Понякога си спомням колко ужасена бях, когато го засякох в таверната. Не искам той да се притеснява от присъствието ми, заради глупавите ми реакции.

Матилда я погледна с онзи неин мек поглед, който казваше "слушам те". Тя изчака Силиа да се поуспокои малко.
- Реакциите ти не са глупави, Силиа. Те са човешки. Тялото ти е преживяло нещо, което е объркало чувството за сигурност. "Ужасът", както го наричаш, е всъщност начинът му да каже, че не е готово все още.
Тя се усмихна едва забележимо.
- А Крисчън... Ако той има искрено желание да бъде близо до теб, ще разбере това. Не е нужно да криеш реакциите си, за да му е по-лесно. 

Силиа нервно се изсмя.
- Да бъде близо до мен? Та аз го обвинявам в изнасилване, едва ли ще иска да бъде близо до мен отново. - изрече тя и нервно се заигра с пръстите си. - Да кажем, че разберем какво се е случило наистина името му се изчисти. Едва ли ще поиска отново да ме види. Кой нормален ще иска да се занимава с жена, която го е обвинила в изнасилване?

Матилда кимна, тонът ѝ остана мек.
- Знам, че Крисчън не те обича. Това прави нещата още по-болезнени за теб. - Матилда млъкна преди да изрече следващите си думи. Нямаше да сипва сол в най-дълбоката душевна рана на Силиа. - Дори и другият да не споделя чувствата ни, ние пак търсим близост - разбиране, внимание, признание. И когато това се разруши по такъв начин, болката се смесва с гняв, вина и желание за отговори.
Матилда се облегна в стола си.
- Отиваме далеч. Да се върнем на партито довечера. Какво би ти помогнало да не трепериш? Да кажеш нещо? Да останеш на дистанция? Или може би просто как да дишаш и какво да правиш, когато си сама с него?