Замъкът на Елвира Голдлийф

Нана положи усилия да се усмихне приветливо, макар че тази изобщо не го заслужаваше, предвид държанието си.
- Благодаря ти! - плесна с ръце тя. - Не беше толкова трудно явно.
Тя се обърна и тръгна да търси въпросния замък.

Елвира се прибра обратно вътре.
- Тъпачка. - изсъска жената и отиде да си почива.

Блейд реши да покани още няколко души на този лов. Изобщо не подбра подходящите, но никой не харесваше съпруга му така или иначе, затова се спря на тези.

"Блейд ви кани на лов в пещерите."

Гвардията донесе чувалите със злато и кесията с кристали и ги оставиха пред дома на Елвира, заедно с бележка.
"Маркиза Елвира Голдлийф, бяхте избрана да участвате в събитието на кралица Клара и сте сред печелившите. Афсол Фингел изплаща наградата Ви."

Служители на кралицата дойдоха до замъка на Елвира, след което изведоха всичките му обитатели навън и запечатаха имота.
- По нареждане на Нейно Величество кралица Клара, този замък ще бъде конфискуван до края на месеца, както и вилата, която маркиза Елвира Голдлийф притежава. Задължение на Вашата господарка ще бъде да Ви осигури подслон, ще оставим съобщение на мястото, където имаме информация, че се помещава. - оповести гвардията, сетне си тръгнаха, оставяйки робите на Елвира насред пътя.

Елвира се телепортира пред замъка си и тежко въздъхна. Не искаше да живее с противната физиономия на Зола.
- Разбрах какво е станало, трябва да ви намеря дом. - изрече жената. - Имаме обаче малък проблем - във вилата на Силиа има място само за още двама роби, затова ще трябва да решите кой ще дойде.
Кайн веднага изяви желание да последва господарката си, Лиса се двоумеше. Зола тежко въздъхна, знаеше, че е по-добре сама да откаже предложението.
- Аз ще отида другаде, господарке, не е проблем. - изрече робинята.
- Чудесно! - плесна с ръце Елвира, сетне ѝ хрумна друга идея. - Намерих ти дом. Хайде, тръгвайте.
Робите се спогледаха, сетне си взеха куфарите и тръгнаха след Елвира.

Елвира се върна бясна в дома си. Не можеше да повярва, че се подведе по малко добър късмет. Жената изсумтя и отиде да си налее вино. Изобщо не трябваше да играе в проклетата лотария.

Силиа се телепортира направо в дома на Елвира. Не можеше да отиде при братята си, самата тя не можеше да си обясни станалото, не знаеше как щеше да го обясни на тях.
- Елвира! - извика Силиа, надяваше се жената да я чуе.

Елвира едва не се задави. Не предполагаше, че Силиа ще дойде по такъв начин. Тя тръгна да я търси и я забеляза в библиотеката си.
- Силиа, какво е станало?

Силиа седна върху канапето, не можеше да си поеме дъх. Сякаш щеше да се удави в мъката и болката си най-сетне.
- Не мога... - изхриптя тя.

Елвира седна до нея и взе треперещата ѝ ръка в своите.
- Паническа атака е, ще отмине скоро. - изрече жената. - Погледни ме и дишай като мен.

Силиа погледна Елвира и няколко пъти опита да диша като нея, но сякаш не успяваше. Накрая вдиша и издиша бавно, следвайки темпото на Елвира. Постепенно, дишането ѝ се успокои.

След като Силиа успокои дишането си, Елвира ѝ даде чаша вода. Не можеше да разбере какво се случва с нея, но изглежда някой я беше нападнал.
- Кой беше? - попита спокойно маркизата.

Силиа сведе глава.
- Крис... - изрече толкова тихо, че не беше сигурна дали изобщо го каза.

- Не те разбрах. - изрече Елвира.

- Беше Крис. - изхлипа Силиа.

- Крис? - невярващо попита Елвира и стана от мястото си. - Крисчън, Крисчън? Наемният убиец, бодигард на Арус?
Маркизата не можеше да повярва. Как беше възможно?
- Как така? - тихо попита Елвира. - Какво се случи?

През сълзи, Силиа ѝ разказа всичко, което ѝ се случи снощи. Колкото повече разказваше, толкова повече не можеше да повярва.
- Не знам как да го обясня, но не може да е той, Елвира. Нали? - погледна я тя. - Той... той не е такъв.

Елвира се чудеше какво да каже. Беше бясна, но не искаше да плаши Силиа. Разбира се, че тя щеше да се опитва да го оправдае. Самата Елвира не можеше да повярва на чутото, но не ѝ беше известно той да има брат близнак. Маркизата седна до Силиа и взе ръката ѝ в своята.
- Аз... наистина не знам какво да кажа.

Силиа продължи тихо да плаче. Трябваше да си повтаря, че не е истина, защото нямаше как да е.