Плаж

Лисицата се учуди. Дали пък не му беше дала прекалено много спиритуална енергия? Откъде-накъде си позволяваше да ѝ говори така?!
- Но... Аз тук нямам дом, господине.

- Имам няколко имота в покрайнините на това кралство, макар и обикновено да ги използвам с други цели. Ще отидем в някой от тях. - невъзмутимо отвърна наемният убиец.

- Имате жилища тук? Но... онази жена, Далия, каза че сте слуга?! - престори се на разсеяна Нана. Знаеше добре, че наемните убийци припечелват значителни суми.

- Не съм слуга. - отвърна Крисчън. - Както казах, думите на Далия нямат почти никаква стойност за каквото и да било. Работя за Арус, защото сме приятели.

Лисицата кимна, така или иначе не се интересуваше особено от живота на този.

Арус се приближи до Крисчън и Нана.
- Няма ли да се прибираме, защо стоите още тук?

- Вървете. Ние ще останем още малко. - отвърна Крисчън.

Арус повдигна вежди.
- Сигурен ли си? До съвсем скоро не изглеждаше никак добре.

- Не ми е цел в живота ти да смяташ, че изглеждам добре, шефе. - подигра се Крисчън. - Но да, добре съм, спокойно. Вървете.

Арус сви рамене и се запъти към пристанището с Далия и Беатрис. Навярно Крис се опитваше да го разкара, за да бъде насаме с красивата си приятелка, не го винеше ни най-малко, само се надяваше жената да пусне и на него, когато се приберат.

Крисчън и лисицата се отправиха към една от къщите му в Покрайнините. По пътя подмина тази, където бе държал Тамилин, не желаеше горката жена да се уплаши от вида на колибата.

Нана беше дошла на плажа в Еритос отново. Напоследък скучаеше, не смяташе че има нужда да прави нещо особено срещу наемният убиец и онази Силиа за сега, но русокосата жена вече я беше издразнила с поведението си, така че не планираше наистина да я оставя намира. Тя се излегна на плажа и свали горнището на банския си. Поне тъпата дъртачка не се мяркаше наоколо.

Зарган трябваше да се прибере в Долината на кошмарите скоро, но един от подчинените му бе загубил устройството, което господарят им Неро бе създал, за да им помогне във войната със спиритуалните създания. Демонът се разхождаше по плажа, когато забеляза позната фигура да се припича на брега.
- Ти какво търсиш тук? - изненадано попита той. - Не трябваше ли да си във Валдора?

Нана изцъка с език, чувайки познат глас, сетне се изправи.
- Нямам намерение да се връщам повече там. - невъзмутимо отвърна тя. - Ще остана да живея в това кралство.

- Не, няма да останеш. Върни се във Валдора. Тук не е безопасно за теб. - скръсти ръце демонът.

- Татко, престани! - повиши тон лисицата. - Знам, че съм единствената оцеляла от експеримента ти и никога няма да достигна мощта на истински йокай, но съм повече от способна да се защитавам и сама!

- Точно защото си единствената, която оцеля, искам това да продължи да бъде така. Мечтата ми за армия от изкуствено създадени спиритуални създания не е толкова далеч. Докато си в безопасност, мога да използвам енергията ти и да продължа експеримента.

Лисицата извъртя очи.
- Във Валдора беше много по-опасно, там е пълно с магически създания. Много бързо ме надушиха и се обърнаха срещу мен. Макар и да имам три опашки, не е като наистина да съм йокай. Енергията, която източвам от другите ми стига единствено, за да се поддържам.

- След като Юки не желае да кооперира с нас, трябваше да намеря друг начин да ви създам. Бъди благодарна, че спиритуалната енергия на три милиона жаби ти даде тези сили. - невъзмутимо отвърна Зарган.

- Жаби?! - изкрещя Нана. - Какви жаби? Защо тогава съм лисица?!

Демонът се изсмя с глас.
- Жабите, уви, са безполезни. Никога нямаше да оцелееш, ако не беше нашият велик господар - Неро, който успя да залови Юки преди триста и петдесет години. Лисицата се измъкна, но естествено, господарят беше предвидил това и затвори част от спиритуалната ѝ енергия в буркан.

Нана наведе глава. Знаеше, че никога няма да бъде нищо повече от бледо копие на истински йокай, както и вероятно никога нямаше да получи повече от три опашки. Точно по тази причина не желаеше да участва в никакви войни, искаше просто да живее нормален живот, поне човеците бяха слаби и правеха всичко, което тя поискаше.
- Всичко това е без значение за мен. - скръсти ръце лисицата. - Оставам тук. Ако продължиш да настояваш, ще се оплача на Юки. Тя е по-силна от теб, сигурна съм.

Зарган придоби раздразнен вид.
- Това е вярно. Юки е по-силна от мен, към днешни дни, може дори и да е по-силна от господаря Неро. Все пак той никога не успя да я победи чрез честен двубой. Но ти не си Юки. Нито ще стигнеш до нея, ако реша да ти навредя.

Нана се изплаши.
- Няма да посмееш. Дори и да не е в смисъла, който влагат човеците, аз съм ти дъщеря! Единствената оцеляла. - отвърна тя, макар и тялото ѝ да трепереше от страх.

Зарган отново се изсмя.
- Никога не бих си позволил да те нападна. Не виждам причина дори да обмисляш подобен вариант. - монотонно отвърна той. - Това разбира се, не важи за човеците с които се обграждаш. Ако продължиш да се противиш, няма да остане никого, заради когото да си струва да стоиш тук.