Замъкът на Афсол Фингел

- И как мина разходката ти с принца? - попита Силас, докато насилваше Ейда.

- Отидохме да изпие няколко уискита, след което ме заряза близо до замъка. - изсумтя Аша. - Изобщо не върви добре цялата тази работа.

- Ще трябва да измислим нещо. - изрече Силас, сетне свърши в Ейда. - Ще се случи някога, ще видиш.

- Дано си прав. - изрече Аша и се обърна към Ейда. - Какво правиш още тук, тъпачке, щом си готова? Махай се от погледа ми и следващият път гледай да се постараеш повече, инак ще видиш!

Ейда побърза да се изправи от леглото, сетне избяга от стаята на Аша. Нямаше представа дали този кошмар щеше да приключи някога.

- Тази нещастница... - изсъска Аша. - Трябваше да я убием още в Милбърн.

- Не се тревожи, нищо не може да каже вече. Пък и никой не би ѝ повярвал. - изрече Силас и сви рамене. - В Милбърн никой не би я послушал. Всички ще сметнат, че се е побъркала заради онова, което ѝ се е случило.

- Може би. Какво ще правим, по дяволите? Само с разходки няма да се получи онова, което искам. - изрече Аша. - Не мога да изпусна парите на онзи дърт глупак заради ината на Афсол.

Силас въздъхна.
- Права си, но не знам какво бихме могли да сторим. Не можеш да го хванеш за ръка и да го насилиш, надали би ти позволил. - отвърна принцът. - Трябва да е нещо, което сам ще го накара да те потърси.

Аша се изсмя.
- И какво ще е това? Да се превърна магически в онази Елвира? Тогава би ми се получило, да. - отвърна тя. - Пробвам какво ли не, опитвам да изградя някаква близост между нас, но той отказва. Обличах провокативни нощници, но нищо. Не ме поглежда дори.

- Може би е нормално. Ти все пак се натресе изведнъж в живота му. - изрече Силас. - Бъди до него, съгласявай се с каквото можеш и ще видим. Може би с времето ще успееш.

- Нямам намерение да стоя на това ужасно място още дълго. - изсумтя Аша. - Правя всичко възможно да му се харесам, но той сякаш е изградил някаква стена между нас. В Милбърн можеше и да бъде лесно, щяхме да намерим отвари, които да объркат съзнанието му.

Силас кимна.
- Да, там щеше да бъде наистина лесно. Може и тук да е възможно, но трябва да внимавам. - въздъхна той. - Не познаваме добре хората тук и титлата ми определено няма да има власт по тези земи. Ще опитам да разуча някои неща и ще измислим някакъв план.

- Давай. Колкото по-бързо забременея, толкова по-скоро ще се приберем в Милбърн и ще се наслаждавам на златото на онзи дърт пуяк.
Аша продължи да разресва косата си. Плановете ѝ трябваше да успеят. Птичката бе кацнала на рамото ѝ и не можеше да я изпусне.

Гвардията донесе чувалите със злато и кесията с кристали и ги оставиха пред дома на Афсол, заедно с бележка.
"Бяхте избран да участвате в събитието на кралица Клара и сте сред печелившите. Силиа Фингел изплаща наградата Ви."

Аша беше бясна. Нямаше представа къде е Афсол, но явно не беше на мисия. Толкова време ли отнемаше една мисия? Принцесата захвърли ядно книгата, която четеше и въздъхна.
- Този ми върти номера! - изсъска тя, гледайки към Силас.

- По-спокойно. - изрече Силас. - Какво говориш?

Аша скръсти ръце.
- Отиде на мисия. Къде, по дяволите отиде? И защо още го няма? - повиши тон принцесата. - Избяга и сигурно ще се върне, когато стане време да се анулира бракът. Няма да го допусна!

Силас се изсмя.
- И какво ще направиш, Аша? Ще тръгнеш да го търсиш? Кой би ти казал къде е, ако си права, че е избягал?

- Сандреа и Силиа сигурно знаят повече. - намуси се Аша. - Ето, Силиа също изчезна. Сигурно е отишла при него.

- Питай я, когато реши да се върне. Сигурен съм, че ще ти каже къде е.

- По-скоро би умряла. Тази тъпачка няма да свърши нищо в моя полза. - изсумтя Аша. - Не мога да се върна в Милбърн без дете. Няма да стане!

- Проклета да е черната ми коса, иначе бих ти направил едно. - самодоволно се усмихна Силас. - Ако можеше да се случи, щяхме да спестяваме част от златото на Селиандър и когато разбере, че детето не е на Афсол, щяхме да избягаме. Уви, няма да се случи.

Ейда тъкмо щеше да влезе в библиотеката, когато чу гласовете на Силас и Аша. Жената реши да остане и да ги подслушва.

Аша въздъхна.
- Когато всичко това свърши и някога наследиш баща ми, ще ти родя деца. - изрече тя и се усмихна. - Аз също искам децата ми да са от теб. След смъртта на татко, ще промениш законите и ще се оженим. Така никой нищо няма да ни каже и никой няма да посмее да ми търси сметка.