Замъкът на Афсол Фингел

Селиандър също се показа в коридора.
- Нямаш друг избор, Афсол. Ще се съгласиш по един или друг начин. - отвърна кралят. - По-добре е всички да се оттеглим и да помислим над ситуацията. По-добре е да започнеш да я приемаш такава, каквато е.

- Нямам намерение нищо да приемам. - изрече принцът. - Ти започни да приемаш, че децата ти са свободни хора със собствени мнения и желания. Не можеш да ни накараш да се женим против волята ни.

- Казах ти на кого да се сърдиш за тази ситуация. - изрече Селиандър. - Решението ми е крайно и точка.

- Извинете, че така се меся... - подсмръкна Аша. - но това е реалността, с която трябва да живеем. Това е просто едно дете. Не е приятно, че няма да израсне в любящо семейство и няма да познава родителите си, но аз нямам друг избор.

Очите на Афсол се разшириха.
- Вие никога не сте била родител, разбирам защо мнението ви е такова. - изрече Афсол. - Като баща изгубил и двете си деца, ще Ви кажа, че по-голяма болка от тази няма. Никога не бих си простил да знам, че някъде там имам дете, което не мога да виждам и се отглежда от дядо си. Няма да стане.

Елвира изгледа тази Аша погнусена.
- Аз пък не разбирам как подобни думи излизат от устата на жена. - изрече маркизата. - Готова сте да продадете собствената си плът и кръв, за да живеете добре?

Аша даде воля на сълзите си.
- Наистина ли мислите, че ми е приятно? Знам за брака от доста време и не мога да се примиря с подобна ситуация, но аз нямам право на мнение. Баща ми се съгласи на това с лека ръка, ако ще означава Милбърн да излезе победител във войните. - хлипайки изрече Аша.

Селиандър реши да се намеси. Горката принцеса Аша с нищо не беше заслужила подобни изказвания за себе си.
- Спрете да нападате горкото момиче. Тя действително няма никакъв избор. - изрече Селиандър. - Ти също нямаш, Афсол, но скоро ще го осъзнаеш.
Кралят реши да отведе Аша, не желаеше повече да я нагрубяват.
- Ела, момиче. Имат нужда от време, за да свикнат с идеята.

Аша последва Селиандър. Докато вървеше избърса сълзите си. Надяваше се Афсол да се съгласи на брака, така щеше да разкара тази кучка Елвира от замъка.

- Какво, по дяволите, беше това? - извика Елвира.

Афсол въздъхна.
- Нямам представа, но никак не ми харесва. Трябва да намеря начин да се измъкна от тази ужасна ситуация.

Елвира не разбираше защо появата на тази принцеса толкова я разгневи.
- Надявам се нямаш намерения да се жениш за нея.

Афсол въздъхна. Чудеше се какво ще се случи, ако продължава да отказва да сключи този брак. Ако баща му решеше да се застои, за да чака отговора му, това значеше Силиа да не се върне никога.
- Дано има някакъв изход от това. - изрече принцът. - Нека си лягаме?

Елвира въздъхна и се съгласи. Надяваше се Афсол да успее да разкара тази жена и баща си заедно с нея.

Селиандър се оттегли в стаята си. Стана му ясно, че Афсол изпитва нещо повече от сексуално привличане към тази Елвира и явно заради това отказваше. Не го интересуваше обаче, синът му щеше да се ожени за Аша и да го дари с наследник, който да отгледа и възпита, за да го превърне в свой собствен престолонаследник, тъй като явно нито едно от трите му деца не струваше особено.

Афсол беше отвън на беседката. Не можеше все още да измисли добър начин, по който да се отърве от баща си и гостите му.

Селиандър забеляза сина си и реши да отиде при него. Беше му дал достатъчно време да размисли, но той явно нямаше намерение да поеме по правилния път. Кралят се настани на беседката срещу Афсол.
- Хубаво време, а? Идеално за малко размисъл. - засмя се мъжът. - Чух, че времето в Калабрия също било хубаво. Силиа заради това ли отиде там?

Очите на Афсол се разшириха от изненада. Как баща му беше разбрал за това?
- Сандреа ли ти каза? - попита принцът, все още изненадан.

Селиандър се усмихна.
- Не, разбира се. Не мисля, че би го сторил. - отвърна той. - Предположих, че онази курва ще реши на друго място да си вдига краката, затова прикачих няколко шпиони на други кораби. Те пристигнаха по-рано от нас и започнаха да я търсят.
Селиандър беше сигурен, че Афсол няма да му повярва. Той бръкна в джоба на панталона си и извади Огърлицата от там.
- Имаш ли представа колко е ценна тази вещ? - попита кралят и с окървавената си ръка показа бижуто на сина си. - Не бива да е в ръцете на онази уличница. Кой знае дали няма да я размени за малко опиум.
Той си сложи Огърлицата и раната на ръката му мигновено се излекува. Това вече трябваше да е достатъчно доказателство, че е открил Силиа.
- В хубава къща се е устроила. - засмя се Селиандър. - Разбирам по какъв начин я поддържа обаче.

Афсол не можеше да повярва на очите си. Силиа беше взела Огърлицата, нямаше представа как баща им я е взел.
- Какво си ѝ сторил? - разтревожено попита принцът.