Лятната вила на Елвира Голдлийф

Елвира се намръщи.
- Тя също е замесена, макар и не по този начин. - Ще трябва скоро да намериш решение на ситуацията с нея. 

- Вече обмислям да изпратя писмо до баща ѝ, че ще я върна обратно. - отвърна Афсол. - Виж, знам, че не издържаш вече, аз също, но трябва още малко търпение. 

Елвира тежко си пое дъх. 
- Няма време за търпение вече, Афсол. Бременна съм. 

Афсол застина на място. Погледът му остана върху ключицата ѝ. Спря да диша. Това някаква игра на думи ли беше? Шифър ли трябваше да разгадае? Накрая си пое рязко дъх и това го накара да се върне на земята.
- Какво? 

Елвира разтърка чело. Сякаш ако го повтореше още веднъж щеше да стане повече истина.
- Бременна съм. - повтори тя. 

Афсол беше ужасно изненадан. Изпитваше смесица от чувства, не можеше да изрази нито едно.
- Това... не знам какво да кажа. - отвърна принцът. - Сигурна ли си? 

- До преди няколко дни само се съмнявах. Вчера говорих с Мели и няма съмнение. - отвърна маркизата.
Не можеше да разбере какво му се върти в главата. Изражението му изглеждаше толкова спокойно, че я влудяваше.

Афсол премигна няколко пъти и си пое дъх. Това беше наистина разтърсваща новина.
- Аз наистина не знам какво да кажа. - изрече той. - Трябва да питам нещо, обаче и съжалявам, че ще прозвучи така. Мое ли е? 

- Не ти се сърдя за въпроса. Имаш право да се съмняваш. - отвърна тя. - След Седрик не съм била с друг, а след онзи ден в тази вила, пак не съм се виждала с друг. Твое е. 

Афсол за пръв път си позволи да се усмихне. След това обаче се овладя. Не можеше да налага мнението си над Елвира.
- Решила ли си какво ще правиш с него? 

- Не знам какво да правя, затова реших първо да ти кажа. - отвърна тя. - Ти искаш ли го? 

Афсол сви устни.
- Аз току-що разбрах за него. - отвърна той. - Нямам право да налагам желанията си над теб. 

- Не ми помагаш. - отвърна тя. - Просто искам честен отговор, нищо друго. 

- Ще излъжа, ако кажа, че не съм си представял да имам дете от теб. И сега... искам го. - отвърна той и после добави: - Но не повече от това ти да си свободна да решиш. Не повече от това да знам, че си цяла и най-вече жива и да не ме мразиш за избор, който съм ти наложил. 

Елвира остана без думи. Защо всичко трябваше да бъде толкова объркващо?

- Ако не искаш да продължиш тази бременност няма да те проклинам за това. Няма да те нарека жестока, нито ще стоя до теб, сякаш си ми отнела нещо. - продължи Афсол. - Детето е в теб. Ти ще го носиш, ти ще се променяш, редица неща ще паднат върху теб. Аз мога да стоя и да споделям товара ти, но не мога да реша вместо теб. 

Елвира прехапа устна.
- Аз също го искам. - изрече тя и се изправи от мястото си. - Не мога да кажа, че не ме е страх. Това дете е най-голямото ми наказание. Мразя жените, които влизат в чужди семейства и ги разбиват. Самата аз постъпих по този начин и това бебе е доказателството. 

Афсол не каза нищо, но изражението му се измени. Не гняв. По-скоро болка.
- Не го наричай така. - отвърна той. - Ти не си сама в този грях, Елвира. Аз съм жененият мъж. Трябваше да те докосна едва след като бракът ми с Аша приключи. Ако ще раздаваш обвинения, бъди честна. 

- Това не ме прави по-малко виновна, Афсол. 

- Но не си сама. Виж, можеш да си уплашена, ядосана, да не знаеш напълно дали го искаш. Можеш да мразиш и начина, по който се е случило. Не го наричай наказание дълго, защото един ден можеш да повярваш в това. 

- А ако вече гледам на него по този начин? 

- То не е виновно, че съм бил слаб, нито е виновно, че си била самотна. Няма вина, че Аша стои между нас като непроходима планина, която отдавна не трябваше да я има. 

- Всички ще гледат на него по този начин. Доказателство за една изневяра. 

- Само да посмеят. - изрече той. - Ще се справим с това, обещавам ти. 

- Не искам да го мразя.