Мистериозна гора - Отбор 5

- Тогава явно просто имаш някакви проблеми, които по някаква причина прехвърляш върху мен. - въздъхна лисицата.

Елвира доближи Крисчън.
- Ако видиш езеро, кажи. И двете бих ги удавила в него. - тихо изрече тя.

- Не, ти си тази, която прехвърля проблемите си върху някакви хора, сякаш са ти длъжни.

Крисчън се засмя тихо, внимавайки да не привлече вниманието на каращите се Силиа и Нана.
- Обмислям да ти помогна в това начинание. - отвърна той.

Нана си пое дълбоко въздух, сетне издиша.
- Никога не съм правила нещо подобно срещу теб. Въпреки това, единственото, което получавам насреща е злоба. Какъв точно ти е проблема?!

Елвира тежко въздъхна. Явно трябваше да играе ролята на звероукротител, докато намерят езеро.
- Добре, може да спрете. Така никога няма да изпълним задачата си. - повиши тон тя.

- Както казах, аз не съм сторила нищо лошо. - скръсти ръце лисицата. - Ако не бъда нападана безпричинно, ще се държа възпитано.

Силиа извъртя очи.
- Все едно. - изрече принцесата и доближи Елвира. - Накъде предлагаш да поемем?

Елвира въздъхна. Не вярваше Нана да се държи добре, но сега трябваше да накара Силиа да не се занимава с нея.
- Малко по-назад вдясно забелязах нещо странно. - започна маркизата. - Имаше съвсем видима пътека, която водеше до част от гората, която ми се стори като петно - сякаш изобщо не навлизаше светлина в тази част.

Крисчън се приближи до Нана.
- Никой тук не те напада, нека просто се придържаме към изпълнението на това пътешествие. Не искам опита ми с коняря Каво да се повтаря. - мъжът се обърна към Елвира. - Бихме могли да проверим, ако не е синя на цвят. Всичко друго, но не и това.

- То да се бяхме паднали с Каво, щеше да е доста по-забавно. - изсумтя Силиа.

Елвира се засмя.
- Не, скъпа, нямаше. Аз нямаше да съм тук. - изрече тя и тръгна по пътеката назад.
Върна се до мястото, където откри тясната пътека и погледна натам - пред тях сякаш имаше черна бездна. Жената преглътна.
- Това е мястото. - изрече тя.

Крисчън повдигна вежда.
- Силиа, повярвай ми, казваш го само защото имаме късмета да не е тук. Нищо от това, което ни се случи не бих могъл да определя като забавно. Освен може би писмото. - Крисчън се изсмя сам на себе си, сещайки се за нелепото "писмо", в чиято вълшебна сила се кълнеше конярят.

Нана се приближи до Елвира и също погледна.
- Какво се очаква да правим тук? Отсега мога да ви кажа, не планирам да съм първа, ако сте решили да скачате.

- Няма как да скочиш срещу нещо като стена. Не прилича на дупка. - изсмя се Силиа. - И как ще планираш да си първа? Уж най-силната от тук, безсмъртна, пък нямала да влезе.

- Не съм казала, че няма да вляза. - скръсти ръце лисицата. - Просто не съм сигурна все още, дали това не е част от някакъв ваш план. - тя хвърли леден поглед към Силиа и Крисчън. - Плюс това заради него, силите ми ги няма. - ядно изцъка с език лисицата.

Елвира извъртя очи.
- Просто ще млъкнете ли и двете? - изсъска маркизата. - Надали е нещо кой знае какво.
Жената тръгна напред към странната черна част от гората.

- Бих поспорил, че вината е предимно твоя. - невъзмутимо отвърна Крисчън и последва Елвира.

- Да, несъмнено е част от наш план. Предварително посетихме мястото и създадохме тази... чернотия.

- Разбира се, че не очаквам нищо толкова невероятно от вас двамата. Но е възможно добре да познавате това място от преди и нарочно да ме примамвате да вляза навътре. - скръсти ръце лисицата.

- Божества, дано да има езеро от другата страна. - мърмореше Елвира, докато крачеше напред към тази черна... гора.
Маркизата сбърчи вежди. Колкото повече приближаваше черната част, толкова по-отчетливо чуваше някакви шепоти.
- Вие чухте ли това? - обърна се тя към спътниците си.

Колкото по-навътре влизаха, толкова по-трудно ставаше и за Крисчън да се ориентира, въпреки доброто си зрение.
- Повярвай ми, ако имах намерение да правя нещо подобно, нямаше да избера място, където аз самият няма да те виждам. В противен случай бих бил най-нескопосаният убиец на този свят. - той се обърна към Елвира. - Да, доста странно.

- Ама разбира се, лиси, от другата страна те чака не знам... вероятно някое същество от Долината на Кошмарите или любимата ти Валдора. - извъртя очи принцесата.

Лисицата прокле ужасния си късмет. Това щеше да е прекрасна възможност да открадне талисмана от наемния убиец, но заради съществуването му, тя също не беше по-силна от тези безполезни човеци.
- Доколкото чувам, благодарение на невероятната ти намеса във Валдора, вече няма особена разлика между двете. Също така, аз съм от Долината на Кошмарите, изглежда злобата е попречила на паметта ти да работи правилно. Не бих имала повод да се притеснявам, ако тези шумове бяха тяхно дело.

Елвира не беше сигурна дали съжалява или се радва, че е в отбор със Силиа и Нана. Маркизата прекрачи границата на тъмната част.
- Нямаше бариера или нещо подобно. Само тези шепнещи гласове. - изрече жената. - Дано намерим нещо.