Мистериозна гора - Отбор 5

- Макар и силно да се съмнявам, че ще се случи, надявам се злото в някакъв момент да я застигне. - измърмори под нос Силиа, докато вървеше напред.
Не разбираше защо се записа за това събитие, тук нямаше нищо интересно.

- Наистина не разбирам защо. - извъртя очи Нана. - Какво съм ти сторила, та си така злобна към мен. Завиждаш, защото имам повече злато? Не съм виновна аз, че на север сте бедни!

Елвира въздъхна. Това щеше да си бъде същинско изпитание.

Крисчън въздъхна за пореден път и забеляза също толкова изтощеното изражение на Елвира. Това пътешествие щеше да бъде... трудно.

Силиа спря и се обърна към проклетата лисица.
- Злато? Изобщо не ме вълнува златото. Имала съм адски много, нямала съм и почти нищо. - изрече принцесата. - Не бих могла да завиждам на някакво жалко същество, което си придобива разни неща, хипнотизирайки хора.

- Тогава явно просто имаш някакви проблеми, които по някаква причина прехвърляш върху мен. - въздъхна лисицата.

Елвира доближи Крисчън.
- Ако видиш езеро, кажи. И двете бих ги удавила в него. - тихо изрече тя.

- Не, ти си тази, която прехвърля проблемите си върху някакви хора, сякаш са ти длъжни.

Крисчън се засмя тихо, внимавайки да не привлече вниманието на каращите се Силиа и Нана.
- Обмислям да ти помогна в това начинание. - отвърна той.

Нана си пое дълбоко въздух, сетне издиша.
- Никога не съм правила нещо подобно срещу теб. Въпреки това, единственото, което получавам насреща е злоба. Какъв точно ти е проблема?!

Елвира тежко въздъхна. Явно трябваше да играе ролята на звероукротител, докато намерят езеро.
- Добре, може да спрете. Така никога няма да изпълним задачата си. - повиши тон тя.

- Както казах, аз не съм сторила нищо лошо. - скръсти ръце лисицата. - Ако не бъда нападана безпричинно, ще се държа възпитано.

Силиа извъртя очи.
- Все едно. - изрече принцесата и доближи Елвира. - Накъде предлагаш да поемем?

Елвира въздъхна. Не вярваше Нана да се държи добре, но сега трябваше да накара Силиа да не се занимава с нея.
- Малко по-назад вдясно забелязах нещо странно. - започна маркизата. - Имаше съвсем видима пътека, която водеше до част от гората, която ми се стори като петно - сякаш изобщо не навлизаше светлина в тази част.

Крисчън се приближи до Нана.
- Никой тук не те напада, нека просто се придържаме към изпълнението на това пътешествие. Не искам опита ми с коняря Каво да се повтаря. - мъжът се обърна към Елвира. - Бихме могли да проверим, ако не е синя на цвят. Всичко друго, но не и това.

- То да се бяхме паднали с Каво, щеше да е доста по-забавно. - изсумтя Силиа.

Елвира се засмя.
- Не, скъпа, нямаше. Аз нямаше да съм тук. - изрече тя и тръгна по пътеката назад.
Върна се до мястото, където откри тясната пътека и погледна натам - пред тях сякаш имаше черна бездна. Жената преглътна.
- Това е мястото. - изрече тя.

Крисчън повдигна вежда.
- Силиа, повярвай ми, казваш го само защото имаме късмета да не е тук. Нищо от това, което ни се случи не бих могъл да определя като забавно. Освен може би писмото. - Крисчън се изсмя сам на себе си, сещайки се за нелепото "писмо", в чиято вълшебна сила се кълнеше конярят.

Нана се приближи до Елвира и също погледна.
- Какво се очаква да правим тук? Отсега мога да ви кажа, не планирам да съм първа, ако сте решили да скачате.

- Няма как да скочиш срещу нещо като стена. Не прилича на дупка. - изсмя се Силиа. - И как ще планираш да си първа? Уж най-силната от тук, безсмъртна, пък нямала да влезе.