Мистериозна гора - Отбор 5

- Не съм казала, че няма да вляза. - скръсти ръце лисицата. - Просто не съм сигурна все още, дали това не е част от някакъв ваш план. - тя хвърли леден поглед към Силиа и Крисчън. - Плюс това заради него, силите ми ги няма. - ядно изцъка с език лисицата.

Елвира извъртя очи.
- Просто ще млъкнете ли и двете? - изсъска маркизата. - Надали е нещо кой знае какво.
Жената тръгна напред към странната черна част от гората.

- Бих поспорил, че вината е предимно твоя. - невъзмутимо отвърна Крисчън и последва Елвира.

- Да, несъмнено е част от наш план. Предварително посетихме мястото и създадохме тази... чернотия.

- Разбира се, че не очаквам нищо толкова невероятно от вас двамата. Но е възможно добре да познавате това място от преди и нарочно да ме примамвате да вляза навътре. - скръсти ръце лисицата.

- Божества, дано да има езеро от другата страна. - мърмореше Елвира, докато крачеше напред към тази черна... гора.
Маркизата сбърчи вежди. Колкото повече приближаваше черната част, толкова по-отчетливо чуваше някакви шепоти.
- Вие чухте ли това? - обърна се тя към спътниците си.

Колкото по-навътре влизаха, толкова по-трудно ставаше и за Крисчън да се ориентира, въпреки доброто си зрение.
- Повярвай ми, ако имах намерение да правя нещо подобно, нямаше да избера място, където аз самият няма да те виждам. В противен случай бих бил най-нескопосаният убиец на този свят. - той се обърна към Елвира. - Да, доста странно.

- Ама разбира се, лиси, от другата страна те чака не знам... вероятно някое същество от Долината на Кошмарите или любимата ти Валдора. - извъртя очи принцесата.

Лисицата прокле ужасния си късмет. Това щеше да е прекрасна възможност да открадне талисмана от наемния убиец, но заради съществуването му, тя също не беше по-силна от тези безполезни човеци.
- Доколкото чувам, благодарение на невероятната ти намеса във Валдора, вече няма особена разлика между двете. Също така, аз съм от Долината на Кошмарите, изглежда злобата е попречила на паметта ти да работи правилно. Не бих имала повод да се притеснявам, ако тези шумове бяха тяхно дело.

Елвира не беше сигурна дали съжалява или се радва, че е в отбор със Силиа и Нана. Маркизата прекрачи границата на тъмната част.
- Нямаше бариера или нещо подобно. Само тези шепнещи гласове. - изрече жената. - Дано намерим нещо.

Крисчън не беше сигурен къде точно около него са трите жени.
- Някоя от вас разпознава ли какво казват? Каквото и да е, този език е чужд за мен. Вероятно Серена би ни била полезна тук, уви... - въздъхна мъжът.

- Честно казано, не виждам разликата. Срещнах някаква лисица във Валдора, която беше въодушевена да започне работа в публичния ви дом. Така и така златото е едно от нещата, за които страшно много ламтите, какво толкова? - изрече Силиа и се обърна към Крисчън. - Дори не мисля, че говорят на староеритоски.

Елвира поклати глава.
- Не, аз също не разпознавам думите. - отвърна тя.
Жената внимателно пристъпваше напред, надявайки се да не се препъне в нещо.

- Злато? В публичния дом на Валдора определено нямаше много от това. - извъртя очи Нана, макар и да знаеше, че Силиа не може да види изражението ѝ в този момент. - Би следвало да съм ти благодарна, предполагам. В ръцете на господаря Неро, това място най-сетне има шанс да просперира.

- Само аз и Елвира ли сме загрижени за ситуацията, в която се намираме? - с насмешка попита Крисчън. - Не съм сигурен за публичния дом във Валдора и възможностите, които предлага за талантливи лисици, но тук определено няма нищо от това.

Силиа присви очи. От къде пък знаеше Крисчън, че имат какъвто и да е талант?
- Какъв талант, освен за хипноза и манипулация биха могли да имат? Не изглежда като да могат кой знае какво. - отвърна принцесата.

- Ех, жалко няма езеро.
Елвира продължи напред и забеляза нещо блестящо в далечината. Маркизата не бе сигурна дали е истинско или съзнанието ѝ си правеше шеги с нея. Тя се обърна назад и видя светлата част на гората. Не се бяха отдалечили толкова много.

- Лесно е да злорадстваш, когато не мога да използвам силите си. - ядно въздъхна Нана.

- Налага се да е така, в името на спокойствието на всички ни. - с насмешка отвърна Крисчън. - Не съм сигурен доколко уменията на другите са съпоставими с тези на Юки, но определено не бих желал да съм в полезрението ѝ отново.

- Разбира се, спокойствието на човеците е по-важно от моето. Както винаги. - продължи да се цупи лисицата, сетне се приближи до Елвира. - Това място е наистина странно, там отново има светлина.